Как се чувства гимназистът в условията на принудителна изолация, наложена заради пандемията от Covid-19? Какво научава един млад човек за себе си, когато е принуден да бъде дълго време затворен зад стените на дома си? Има ли промяна в ценностната ориентация на младите хора и в каква посока е тя, след преживяната в последните месеци социална дистанция? Тези въпроси зададе към учениците си директорът на Професионалната гимназия с преподаване на чужди езици „Екзрах Йосиф“ в Разгад Пейчо Георгиев. Преди дни, в навечерието на патронния празник на училището, който за пръв път ще се отбележи във виртуалните класни стаи, Георгиев обяви литературен конкурс за есе на тема „Изолацията“ за възпитаниците и техните родители.
– Г-н Георгиев, как ви хрумна идеята да предложите на учениците да пишат по темата за изолацията?
– Това е най-актуалната тема в целия свят в последните месеци. Но не злободневният интерес ме провокира за конкурса. Нашата гимназия има дълга 135-годишна история. Тя носи името на Екзарх Йосиф и всяка година на 5 май училището отбелязва неговия рожден ден с традиционния патронен празник. Дълга е поредицата от тържества, инициативи и ученическо творчество, които досега гимназистите са организирали на тази дата.
През 2020 г. обаче ние не можем да се съберем както обикновено в актовата зала на гимназията, нито в училищния двор, нито в театралния салон в града, където обикновено сме провеждали честванията си. Решихме, че в условията на онлайн обучение на 5 май 2020 г. празничният ден ще започне с виртуален педагогически съвет, а после всеки клас ще отбележи годишнината във виртуалната си класна стая.
Докато правехме програмата имах някакво усещане за празнота, липсваше ми парче, което да завърши пъзела. В главата ми се въртеше думата изолация и така стигнах до идеята, че ще е полезно да попитаме младите хора какво научиха за себе си, за своите близки, за хората, с които сега общуват само дистанционно. Промени ли се за тях светът, принудително затворен заради пандемията? В гимназията сега учат деца, чието поколение завинаги ще носи спомена за пандемията. Ще е интересно да узнаем какво ги вълнува сега и как те виждат събитията през погледа на своята младост.
– Има ли ограничения за участие в конкурса и как ще оценявате мислите на младите хора?
– Ограничения има в начина, по който ще се представят конкурсните работи – те ще се изпращат само в електронен вариант, защото хартиеният носител изисква физическо преместване и контакт с други хора. Формата на есето предполага пълна свобода на изразяването на мнения.
Ще се приемат и творчески работи в мерена реч – дали ще са стихотворения в класическия им вид, хайку или други литературни форми няма значение. Ще бъдат оценявани всички творби, в които е засегната темата за изолацията на човека, във всевъзможните й форми и прояви.
Жури, съставено от учителите по литература ще оценява представените работи. Допуска се и участието на възрастни, основно родителите, с които сега децата са повече време заедно. Искам да провокирам семействата да разговарят по тази тема с децата си, да коментират случващото се, да осмислят как се променя света и какви са посоките, по коите ще тръгне живота след края на пандемията. Защото всеобщо е мнението, че той ще бъде различен от досегашния в много отношения. Ако има достатъчно родителски есета, ще отчетем конкурса в две категории – за ученици и за възрастни.
– Вие сте известен сред общността в Разград като учител, който обича да провокира активността на учениците си с нестандартни инициативи. Преди няколко години заедно с гимназистите клекнахте в училищния двор и включвайки се в Деня на училищната тоалетна, алармирахте за ужасното състояние на санитарните възли в учебните заведенения. Кое Ви кара да търсите нетрадиционните послания?
– Вярвам в провокативността на нещата, казани без шаблон. За да бъде чут някой днес в вакханалията от мнения, мисли и съобщения, които ни връхлитат отвсякъде, той трябва да намери начин да заинтригува аудиторията. Искам учениците ми да се научат да мислят креативно, да бъдат ангажирани с проблемите на обществото. Макар че преподавам математика, стремя се да насърчавам децата да се включвт в инициативи и каузи в полза на общността, които ще им помогнат да станат активни граждани.
– Една снимка на 9 мъже, облечени в ретрокостюми, застанали пред входа на гимназията, сред които сте и Вие, може да бъде открита на Вашата лична страница във Фейсбук. Послание ли е и тази фотография и ако да, какво е то?
– Това е реплика на стара фотография от началота на ХХ век. Учителите от тогавашната мъжка гимназия в града са се снимали пред входа на училището. Открих я в архива, където постоянно търся и събирам документални материали от миналото на гимназията. Докато я разглеждах, пленен от достолепието на тези мъже, ми се натрапи мисълта, че 100 години по-късно в учебното заведение сме само 8 учители мъже. Представих си как ще изглеждаме ние в подобна композиция. Споделелих с колегите и те харесаха идеята да направим реплика. Само че как да станем 9. Поканихме парнаджията, защото той е деветият служител в училището от мъжки пол. Намерихме костюми, бастуни, папиоки, бомбета и цилиндри, като от времето между двете войни. Един ученик, който се увлича от художествената фотография – Павел Матеев, стана автор на новата композиция. Засне ни с вдъхновение.
Тази снимка несъмнено е послание към общността в Разград. Гимназията „Екзарх Йосиф“ е била духовно средище в града през всичките 135 години на своето съществуване. Поколенията учители се сменят, но всеотдайната им грижа за това да учат и възпитават бъдещите поколения остава неизменна.
– В последния месец онлайн обучението промени представата за образованието в българското училище. Как протича този процес във вашето училище и каква е оценката ви за тази случила се ad hoc дигитална революция в класната стая?
– Беше огромно предизвикателство най-вече за учителите и те го преминаха много успешно. Ние отдавна говорим, че технологиите трябва да станат неизменна част от преподаването, но години наред тази промяна вървеше бавно, промените бяха повече формални, голяма част от учителите имаха вътрешна съпротива да се откажат от традиционния модел на преподаване.
Поставени в кризисна ситуация българските учители, отдадени на децата без колебание наваксаха изоставеното си не за дни, а за часове. При нас първият ден обучени за работа във виртуална класна стая бяха една трета от колегите, те помогнаха на всички останали и за два-три дни, всички се справиха. Децата нямаха трудности. Те живеят с устройствата. Но живият живот в училище им липсва. Те искат да се върнат в класните стаи, да бъдат заедно, защото там кипи от емоции, трепети, приятелства и вълнения, от които младостта се нуждае винаги.
