Анастасия Русева е психолог и фамилен консултант. За себе си казва, че е ентусиаст в професията, който е сбъднал мечтата си да работи с деца и да помага на семейства. "Срещите ми с деца, родители и учители в детска градина е приключение, което не би могло да се сравни с друго, а заниманията в центъра „Да прегърнем дете“ са истинско предизвикателство. Всичко опира до това да срещнеш нуждата и трудността и да ги превърнеш във възможност", споделя още тя. Според нея да си фамилен терапевт изисква компетентност и умение да виждаш, както цялата картина, така и детайлите на семейната система. По образование Анастасия Русева е магистър психолог по “General Psychology in English” към Софийски университет „Климент Охридски“, специализира като фамилен консултант по системна, индивидуална, фамилна и брачна психотерапия към институт "Бернхард Ахтерберг".
– Г-жо Русева, работите ежедневно с деца. С какви предизвикателства най-често се сблъсквате?
– Да работиш с деца е приключение: вълнуващо, увлекателно, зареждащо, но изискващо енергия и отговорост. За да разбереш гледната точка на детето, е необходимо да преминеш на едно друго ниво. С децата е необходимо да „облечем“ думите, действията и преживяванията в игра и творчество. Само така можем да се доближим до вътрешния им свят, а едновременно с това да не забравяме, че възрастните сме ние.
Предизвикателство е и обратното, когато срещу теб стоят деца, които се държат като възрастни, незачитащи правила, авторитети и граници. Детето трябва да си знае мястото и да не стоварваме собствената си отговорност за взетите решения върху крехките му раменца. Все пак има път към всяко дете и то е любов, изграждане на усещане за сигурност и отношение, с което казваме: „Ти се значим/а за мен.“.
– Децата днес са по-различни – растат с технологии, всичко около тях се развива много динамично. Кои са най-големите родителски страхове и защо според вас все по-често сме изправени пред невъзможност да се справим с конкретни проблеми, срещани във всяка възраст?
– Децата от всяко следващо поколение са по-различни от предишното и това е естественият ход в развитието на човечеството. Да, факт е, че динамиката на живот и на възрастните и на децата е много специфична в ерата на дигиталните технологии. Всичко ново появило се днес е остаряло утре, което изисква една непрестанна актуализация и води до напрежение, тревожност и постоянен стрес у днешия човек. Всичко това се отразява на невръстните малки човечета, които тепърва опознават света и доста често им е трудно да разберат поведението на родителите си.
Когато пък самите дечица растат и имат всекидневен нерагламентиран достъп до технологиите става още по-объркващо за тях. Голямото количество информация, на което са подложени развиващите им се мозъчета е трудносмилаема за тях. Това се отразява на физиологичното им и психическо развитие. Когато децата растат и се развиват е нужно новата информация да бъде поднесена на порции според възрастта и поетапно да се разширява и надгражда. Технологиите също ги учат, че всичко се случва лесно и няма нужда да положиш усилия, за да се забавляваш. Те лишават от живото общуване с родители, близки и приятели, отнемат времето им за скучаене,почивка и игра навън, които генерират креативност и творчество.
Разбира се, ние няма как да зачеркнем съществуването и ползите от технологиите, но следва да сме внимателни и отговорни, когато ги предлагаме на децата си. Телевизорът, таблетът, смартфона не са равни на реалното общуване на децата с техните родители и връстниците.
Именно заради бързо променящия се свят днешните родители изпитват голяма несигурност от утрешния ден във всяка една сфера на живота си. Това е валидно и за собствените им деца, а именно: да не им се случи нещо лошо – в градината, в училище, на улицата, вкъщи.
Днешният родител много се интересува, много чете за детското развитие и как да се справя с грижите по отглеждането, възпитанието и образованието на детето си, но по-голямата част от информацията предлагана в интернет не е подходяща за всеки родител, не е валидна винаги и обикновено е лесносмилаем текст, който се чете леко, но трудно приложим на практика. Едно от решенията, което работи и през личния ми професионален опит е родителите да са в един екип с учителите и всички специалисти, които участват в процеса на възпитание и образование, да познават родителите на приятелите на децата си и да си помагат.
– Адекватен ли е към днешна дата моделът на възпитание на нашите родители – чрез наказания и забрани, шамари? И какви рискове крие той?
– Все още има родители, които следват модела на възпитание на нашите родители, защото смятат, че щом от нас са станали хора, това ще доведе до същия резултат и с техните деца. Но предполагам, че им е много трудно да отстоят авторитарността си във време, когато „Стратегията“ дебне от всеки ъгъл. Това на шега. Колко е адекватен или актуален начинът, по който ние сме възпитавани, времето ще покаже. Това, което аз наблюдавам днес, е че няма единни ценности и морални устои, към които да се придържат и родителите и децата, а учителите истински се объркват, когато имат пред себе си група или клас между 20 – 30 деца и се сблъскват с поне 15 стила на възпитание.
Истината е, че липсва единна ценностна, етична и морална система. Съответно това води до объркване и анархия.
– Какви са типичните грешки на днешния родител? Според някои педагози трябва да има "Училище за родители".
– На днешния родител му е много трудно. Не бих си позволила да изброя грешки, които той/тя допуска, това би било деструктивно, а не конструктивно. Никой не ни учи как да бъдем родители, всички се учим, когато станем такива и заедно с децата си. Бих искала по-често да си позволяваме да слушаме ефективно рожбите си, което не означава да позволяваме малките да вземат решения вместо нас, а да чуваме как се чувстват, какво ги вълнува, какво ги тревожи и какво ги радва. На децата им е нужно вниманието на родителите, за да растат спокойни и сигурни, че мама и/или тати са с тях, не само, когато са послушни, добри и с успехи.
Твърдо „Да“ на „Училище за родители“! Училище, обаче още преди да е дошло времето да станем такива и да сме в сериозна партньорска връзка, за да сме подготвени за трудностите и предизвикателствата, които ни очакват и как да постъпим, когато се изправим пред тях, как да избегнем някои от тях. Преди да се появят децата ние се свързваме в партньорска връзка, която после преминава в родителстване. В ситуации, в които не сме се напаснали с партньора си или пренебрегваме трудности в това взаимоотношение, появата на детето ги задълбочава и тогава натоварваме и детето/децата с неразрешените си конфликти.
– Все повече деца са приковани към телефоните си. Как обаче би се отразило виртуалното общуване на по-късен етап от живота им?
– Да общуваш виртуално е удобно. Зад екрана може да си всеки, който си пожелаеш. Зад екрана можеш да си смел, красив, умен, нападателен. Можеш и да се изключиш, ако не ти допада какво се случва във виртуалния свят. Хората сме социални същества и живото общуване ни поддържа да сме такива.
– Как трябва да реагират родителите и учителите, когато виждат тревожни симптоми у децата?
– И родителите, и учителите имат усет за тревожните симптоми и не трябва да се пренебрегват. Когато забележим, че детето не говори, не общува релеватно за възрастта си, страхува се, не играе с други деца, спре да се храни или пие вода, промяна в поведението, проявява агресия или автоагресия, изпада често в истерии, нарушение в обичайния дневен режим, не се развива физически или емоционално според възрастовите очаквания са сиптоми, на които следва да се обърне внимание и да се потърси съответния специалист, за да се изследва какво се случва с детето и как да му се помогне. И пак наблягам, че всички възрастни участици в грижите, възпитанието и образованието на детето е добре да работим в екип и да поемем частта от отговоростта си.
– Кога са най-уязвими децата? Наистина ли всичко започва от детството?
– Детството е началото на жизнената ни история и поставя основите на здравия възрастен индивид и зрялата личност, това е и причината да сме толкова чувствителни към този етап от развитието на човека. Децата са най-уязвими, когато нямат жизнен и социален опит и се изправят пред трудни за тях ситуации и не знаят как да постъпят. Затова е важно да подкрепяме ефективно децата в тяхното развитие като ги учим на умения за изграждането на един автономен човек.
– Кога започва и кога свършва възпитанието?
– За мен възпитанието е непрекъснат процес, защото дори и когато израстнем и станем родители, ние продължаваме да възпитаваме себе си, освен своите деца.
– Имате 2 деца. Какви са надеждите ви като родител?
– Надявам се, децата ми да израстнат зрели и здрави хора. Да се научат добре да познават себе си, да развиват силните си страни, да търсят начин да се справят с трудностите си, да са автономни, да са полезни на себе си и достойни български граждани, и да не спират да учат цял живот.
