На 6 септември 1885 година, както никога досега, налагаме своята воля. Какво всъщност се случва? Днес, за 132-и път ще празнува Съединението.
Но… На 6 септември 1885 година се случва нещо, което изглежда немислимо. Българите се опълчват на Великите сили и налагат своята воля в името на своята свободна държва. През въпросната 1885 г. Княжество България е все още някакъв политически експеримент, роден от победата на Русия над Турция в десетата поредна война между тях. Да не говорим пък за Източна Румелия – по същество първия европейски протекторат.
И въпреки това през есента на 1885 г. се случва чудото – целокупният български народ (начело с княза си Александър Батенберг, който на всичко отгоре си е жив немец от Хесен) отхвърля всички тези решения на Берлинския конгрес.
Прави го напук и на железния канцлер Бисмарк, и на страшния руски самодържец Александър III, на царствения му виенски събрат Франц-Йосиф и на тогавашната господарка на морета Британия. В интерес на истината нейното отношение към пловдивската революция е малко по-различно – българският княз Александър е любимият племенник на кралица Виктория, пък и Лондон не пропуска случая да срита по кокалчетата Русия. Но това не променя общата картина – младата българска държава, на която не достигат дори достатъчно офицери за армията си, се опълчва срещу всички Велики сили. И прави първата решителна крачка към реализацията на бленувания Сан-Стефански идеал за обединена и свободна България. Ехото от пловдивските залпове от 6 септември 1885 г. отеква още дълго в националното ни съзнание. И дава самочувствие на цяло поколение български политици. Които като равноправни се пазарят и с Берлин, и с Лондон, и с Париж, и със Санкт Петербург в началото на Първата световна война. И които ще се опъват дори на зловещия господар на Европа от 40-те години на миналия век Адолф Хитлер. Какво стана с нас днес? Къде блокира българският "чип", както се изрази един бивш наш премиер и още по-бивш цар? Без самочувствие и без визия за мястото си в съвременния свят. Все пак, надежда има. Духът на 6 септември, макар и бавно и мъчително, възкръсва. И ни дава кураж да не приемаме безропотно всяка приумица отвън. Все едно дали става въпрос за македонската нация, за броя на бежанците, които да приемем, или за нещо друго. Може и да сгрешим в решението си – непогрешим е само римският папа. Но важното е то да бъде наше. Така, както сме го взели на днешния ден през 1885 г.
(Един анализ на Константин Събчев за standartnews.com.)
Иначе, от учебниците по история децата учат, че днес честваме 132 години от едно от най-паметните събития в българската история – Съединението.
Съединението на България е фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия. След решение на Берлинския конгрес България е разделена на две части – Княжество България и Източна Румелия. Съгласно устава Източна Румелия е османска провинция с големи финансови задължения към Империята и без право на собствена външна политика.
През април 1880 г. Константин Величков и Димитър Наумов от Източна Румелия пристигат в София на преговори с правителството. Взето е решение Княжеството да се заеме с дипломатическата подготовка, а дейците от Източна Румелия с вътрешната организация за съединението.
Създава се Централен таен комитет с председател Константин Величков.
Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември 1885, подкрепен от българския княз Александър I и ръководен от майор Данаил Николаев.
На 6 септември рано сутринта, войските разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Д. Николаев и четата на Чардафон Велики навлизат в Пловдив. Румелийското правителство е свалено.
Съставено е ново правителство от д-р Георги Странски, което официално обявява Съединението на Източна Румелия с Княжество България.
