Самуил Шивачев завършва Пловдивския университет със специалност “История” и почти веднага се заема с учителството. Горд е, че преподава там, където е завършил средното си образование – в школо, дало началото на деня на славянската писменост и култура като национален празник – ГХП “Св.св. Кирил и Методий”.
Наскоро Самуил Шивачев изрази недоволство пред някои медии от учебниците по история, които според него представят историческите факти по незадоволителен начин. За вечните проблеми в българското образование и дали има надежда те да бъдат решени веднъж завинаги, kmeta.bg разговаря с младия учител.
– Защо толкова често учители се оплакват от учебниците?
– Явно е, че учебните програми не отговарят на съвременността. От там идва и проблемът с учебниците, защото те стъпват на програмата за определения клас, а самите програми, които биват осъвременявани на всеки 4 години, поставят учебниците в позиция на пренаписване. Липсва вплитането на иновативни методи в изучаването на историята. Вместо това забелязваме следното: с нови думи се пишат исторически факти или се подменят понятия като геноцид, клане или робство с думи, които да не предизвикат дразнение у нашите съседи. От своя страна не смятам, че това е положително, дори напротив – още повече се нагнетява обстановката, защото обществото недоволства. В общото движение на процесите в момента, особено за регионалното сътрудничество на Балканите и евроинтеграцията, съществува инициатива на Европейската общност на учителите по история, която предлага общ прочит на историята, но не чрез пренаписване, а чрез концентриране върху проблемните моменти от миналото на Балканите и обединение в името на паметта. Само като изричаме правилните понятия, бихме могли да продължим напред, защото подмяната на миналото подменя ценностите на бъдещето. Не става въпрос само за България, а и за Европа като цяло – наскоро се проведе изследване в Германия за познанията на учениците за Втората световна война. На въпросът „Какво знаете за Аушвиц?”, немските деца от 10-ти и 11-ти клас отговориха, че това било дискотека по време на управлението на Хитлер, а други обявиха друг голям концнетрационен лагер – Ваксенхаузен, за най-големия и красив замък в Германия. Спомням си и карикатура от немската преса, в която е изобразен германец с отворена глава, от която се изважда пречупен кръст. Точно затова опитите да покажем друга страна на историята представляват промиване на мозъците на учениците.
– Можем ли в такъв случай да твърдим, че опитите да сме „политически коректни” водят до неграмотността, която продължава да расте у нас?
– Политическата коректност винаги се е месила в историята, но трябва да си даваме сметка, че това изкривява историческите факти. За съжаление премълчаваме много неща от нашата история, защото те не са в интерес на определена конюнктура, а науката не може да бъде продукт на политиката. Не можем да извадим от учебниците по литература Вазов и Ботев, защото демонизирали определен етнос. Същата е ситуацията с думата „робство” – така са го усещали нашите деди и така са го наричали. Днес имаме щастието да не се наричаме роби, тъкмо защото преди 140 години българите са наричали така това управление.
– Говорейки за етноси, до каква степен проблемът с грамотността е обвързан с проблемите на дадени групи?
– Проблемът с грамотността е територия на един по-широк разговор. Говорейки за историческа памет, проблемът с нея е, че ние продължаваме да мислим, че младото поколение може да бъде обучавано по методика от преди 25 или повече години. Това поколение е много силно развито информационно, разполагайки с най-различни източници и следователно ако не усъвременим начина на преподаване и не приложим иновативен подход в учебните часове, напрактика губим аудиторията. Сухите факти днес не са интересни за децата – много по-интересно би било за тях да излязат от класната стая и да бъдат заведени до определения паметник и място, за които става въпрос. По този начин те имат възможността да съпреживеят, да се докоснат до събитията, за които учителят разказва.
– И тъй като никое училище и никой клас няма възможността да се докосне по този начин до всяко събитие от историята, къде е мястото на новите технологии в преподаването?
– Наистина технологиите дават добри възможности – проектори и интерактивни дъски има на все повече места и те са един добър вариант за иновативност в преподаването. По желание на учителя дадени часове могат да бъдат разчупени, превръщайки 40-те минути в беседа, в дискусия, на която учителят да бъде лидер или казано по-модерно „модератор”. Хубавото при новите технологии е, че, особено днес, чрез дигитализацията на архивите, много исторически документи са достъпни със само няколко клика. В този не трябва да гледаме на нещата единствено от лошата страна – че децата са в социалните мрежи по цял ден, а да насочим вниманието им към по-интересни и важни неща в интернет, с което грамотността им ще бъде повишена.
– Не е ли обаче проблем, че по-възрастните учители изпитват откровен страх от технологиите или у тях липсва амбицията да разработят такива иновативни методи?
– Именно за това говоря – работата по изграждането на един интересен учебен час е преди всичко лична амбиция и от първостепенно значение за работата на учителя. Отново опираме до познатия въпрос доколко това е професия и доколко – призвание. Във втория случай е видно, че часовата заетост на учителя не е, както се предполага, 8 часа, а тя скача до около 14 часа на ден. От гледна точка на другия аспект на въпроса, факт е, че за по-възрастните учители е по-сложно да се справят с новите технологии, а за младите колеги те са изключително познати, от където стигаме и до въпроса „Как нашето образование ще се модернизира, ако задържаме младите учители извън системата и как те да влязат в нея при евентуална по-висока възраст за пенсиониране?” Това са скачени съдове и за обновяване на сферата е необходимо тези, които до този момент са носили товара, да излязат в заслужена почивка. Няма как да искаме със стари пушки да спечелим нова война.
– Наскоро бяха обявени данни, според които над 30% от учителите са в пенсионна или предпенсионна възраст. Същевременно финансовия въпрос в този разговор е също доста значим, но дали е само той?
– За съжаление, не. Финансовият въпрос се появява тогава, когато учителят влезе в системата. Същественият въпрос е за това как младия учител да започне да работи, защото всички разговори за недостигащи учители не отговарят на ключовия въпрос – колко са реално свободните места в системата и колко от обявените в инспекторатите са „места-фантоми”. Това са места, на които директорът на 30 юни съкращава колегите и дефакто ги изпраща в неплатен отпуск, защото на 15 септември на работа се връщат същите учители. Тези работни места не могат да бъдат скрити, защото закона не го позволява и те трябва да бъдат обявени в Инспектората по образование, но новите хора, кандидатстващи за тях, не получават работата за сметка на наскоро съкратените. Всяка година излизат много бакалаври, завършили педагогически специалности, но дали има работни места за тях? Какво се случва с тези колеги, които в продължение на години кандидатстват, а не работят – много просто, те се пренасочват. Случвало се е и на мен, а и на мои колеги, да отида на интервю и да ми бъде заявено, че 23-годишните били „бебета” и нямали място в системата. Това са все проблеми, които се натрупват отдавна и е наложително да бъдат изчистени, за да тръгне най-накрая образованието ни по нов път.
– Сякаш обаче говорим за симптомите – кой е вирусът, който ги причинява?
– Оказва се, за пореден път, че „шапката” е това, което води до проблемите – министерството и неговите разпоредби и законът за образованието и науката. Трябва да се вземат крути мерки и да се промени строгата централизация в системата, защото това, което се спуска от МОМН, трябва да бъде изпълнено на 100%, без да се дава възможност да се чуе гласът на учителите. Стига се до момент, в който вършим работата формално, колкото да спазим разпоредбите. Липсата комуникация и тази силна централизация карат мен и колегите да се чувстваме като работни пчелички, а не като учители.
– Говорейки за министерството, наскоро Тодор Танев представи проект за разделянето на университетите в две групи – изследователски и образователни. Как Ви се струва една такава промяна и до какви резултати във висшето образование би могла да доведе тя?
– Предложението е удачно, има резон, но открай време се знае, че университетите развиват собствените си кадри. Тези, които влизат във ВУЗ-овете да учат за бакалавър, в последствие стават магистри, докторанти и т.н. в същия институт. Все пак с промяната нещата ще изглеждат по-добре, защото студенти от Великотърновския университет например, които искат да продължат с доктурантура, трябва да заминат, най-често за София. Кандидатствайки там обаче трябва да се справиш с конкуренцията на завършилите магистри в Софийския университет, които са с предимство, само защото са възпитаници на дадения университет. Така че реализирането на тази идея би спомогнало за развиването на науката. Според сега действащия закон, получаването на научна степен е доста силно „либерализиран” процес. Не са малко случаите, в които определени кандидат-доценти или кандидат-доктори на науките представят „научен труд”, който представлява извадки от пресата. Корупцията също така е проблем, който трябва да бъде решен. Все пак съм оптимист, че тази идея има шанс да доведе до добри резултати.
