„Не ме е страх от министъра на културата, а от културата на министъра“. Всички помним тази крилата мисъл на големия ни хуморист и сатирик Радой Ралин. Наистина трябва да се притесняваме не от културния си министър, а от загубата на култура в обществото ни. Тя се гради на базата на постигнатото от предните поколения, на съграденото от тях. За съжаление в годините на прехода, а сега и във времето на финансова криза, страната ни губи бавно, но сигурно, доста паметници на културата. В началото на месец май в архитектурния резерват Ковачевица се срути като след бомбардировка Карагергьовата къща, постройка на два века. Причините за рухването й – безхаберие от страна на държавата, немарливост на стопаните на сградата, неуредици в закона, прехвърлянето на отговорността между различни институции. Така страната ни губи ценни свои културни знаци. За всички тези проблеми, за ситуацията с културните паметници разговаряме с архитекта – проектант Коста Сандев. Благоевградчанинът е член на Управителния съвет на Българския национален комитет на ИКОМОС – Международен съвет за опазване паметниците на културата и забележителните места, част е от ЮНЕСКО.
-Г-н Сандев, сравнително скоро се приеха новите закони за културата и за собствеността на паметниците на културата. Помагат ли те повече за тяхното опазване?
– За мен обект на изследвания са архитектурно-строителните паметници. Средствата за този сектор са много малко, финансирането е незадоволително.
Новият закон за културата и законът за собствеността на паметниците на културата изиграха не позитивна, а негативна роля. Поне що се онася до тяхното опазване. Така се съчетаха, че хвърлиха грижата за паметниците на културата с местно значение на собствениците, които имат различни финансови възможности и различни инвестиционни намерения. Много от тях искат да ликвидират тези вековни сгради, за да построят нещо ново и модерно на тяхно място – офиси, магазини, къщи, търговски обекти, молове, но не и да запазят автентичния им вид. За да заобиколят забраната, оставят постройките да се рушат, да падат, те стават опасни и за обитатели, и за туристи.
Да се вменява отговорност на общините за паметниците на културата е абсурд. Регистрите за тези с местно значение не се поддържат, на някои места направо липсват. Необходима е държавна политика, средства, експерти, за да ги спасим. Да успеем да ги социализираме, да ги натоварим със съвременни функции, да се ползват от хората, това е важно. Да бъдат музеи, ателиета, места за подслон, за провеждане на мероприятия в зависимост от възможността на сградите. ИКОМОС с това се занимава – със закрилата на културните паметници, със запазването и възстановяването им. Нейните членове преценяват дейността на държавата в това отношение – консултират, дават съвети, помагат с архитекти, реставратори, художници и археолози. Свикнахме с извиненията за безхаберието към паметниците на културата – икономическото положение е тежко, финансова криза е, пари няма. А държавата и културното министерство имат финансовата възможност да се грижат за тяхното опазване.
-Наскоро в Ковачевица се срина със земята двувековна къща. Защо се стигна дотам?
– Това е тъжната истина. Много старинни къщи в архитектурно-историческия резерват са опасни и може всеки момент да последват съдбата на падналата Карагергьова къща, която вече е в историята. Собственост е на Холдинг „Загоре“, но надали ще тръгнат да я възстановяват. Някои собственици бързат да придобият имот, но не и да се грижат за него. Някои сгради трябва да се бутнат от собствениците им, които после да ги възстановят в автентичния им вид по проекти, съгласувани с Националния институт за недвижимо културно наследство /НИНКН/. Необходимо е да реагира държавата в лицето на този институт. Да се прави оглед на сградите поне веднъж годишно. Тези, които са опасни, собствениците им да ги ремонтират веднага. В противен случай да подлежат на сериозни санкции. Най-тъжното е, че всички къщи в Ковачевица са исторически паметници с местно значение, няма нито една с национално значение. Държавата си измива ръцете и сваля постройките в по-ниска категория – от обекти с национално в такива с местно значение. За щастие никой не пострада при падането на къщата. Не е тайна, че новото строителство в резервата е неудачно и не е по нормите, но НИНКН не се трогва и не прави нищо, за да спре този процес. Ако така продължава, един ден Ковачевица няма да може да е декор за филми като „Мъжки времена“ и „Мера според мера“.
Какво трябва да направят стопаните на такива старинни постройки, за да ги спасят от срутване?
-Много е трудно на собствениците на паметници на културата в Ковачевица, а и не само там, да преодолеят всички административни пречки, за да стигнат до разрешение да реставрират и запазят вида на сградите. Строителните разрешения се издават от съответната община, в която обаче няма експерти с необходимия капацитет. И се стига до почина „Направи си сам“, което води до ликвидиране на качествата и достойнствата на съответния паметник. Разбира се, това важи за тези, които имат желание да ги възстановят.
Не по-различно е положението и в най-малкия ни курортен град Мелник – ново строителство, нарушаване на средата, на мащаба, на автентичността на населеното място. Много важни са средата, атмосферата, духът – дори смяната на калдъръм с асфалт и базалтови плочи е недопустимо. Да не говорим, че в някои църкви са разбити старинните каменни подове и на мястото на камъните са залепени теракотни плочки. Някои сменят дървените дограми на прозорците с алуминиеви. Това е кощунство. Правят се масово аварийни ремонти, които съсипват всичко. Вкарват се стоманенобетонни конструкции, които нямат нищо общо с дървената архитектура от 19 и 20 век – дървените покриви, каменните плочи – тикли, приспособяват се постройките за гости – механи, спални, бани.
Парадокс има в Калъпчиевата къща в Благоевград, която е национален паметник. В малката къща, в родния дом на Никола Калъпчиев, в момента живеят младежи, които са били преди това в социалния дом в града. Ако това се знае от НИНКН, нищо чудно този исторически обект да загуби статута си. Преди време се намериха пари за ремонта на новата сграда, която е зад родната къща на Калъпчиев. Истината е, че за национален паметник все някога държавата ще задели средства, това е нейно задължение. Но не е ли с национално значение, забравете за държавни пари, тогава почва да работи формулата „пари нема, действайте“.
-Защо почти навсякъде грубо се погазва законодателството, което касае паметниците на културата? Липсата на контрол от страна на Националния институт за недвижимо културно наследство ли е причината?
-НИНКН е в силно редуциран състав, няма как нейни експерти да стигнат до всички отдалечени краища на страната, за да констатират нарушенията. Действат единствено по сигнали, които се подават или от общините, или от бдителни граждани. Но в села и паланки, където са останали шепа старци, няма кой да се сети да отиде и да направи оглед на паметниците на културата.
Църквата в хаджидимовското село Тешово „Свети Димитър“ и взаимното училище в двора й са паметник на културата с национално значение. Преди 2 г. по европроект е възстановено училището, но храмът е в тежко състояние – покривът е за ремонт, водата с течение на времето съсипва иконописи, иконостас, стенописи. А увредят ли се те, то обектът губи значението си и веднага ще мине в по-ниска категория. Заниженият контрол от страна на държавата в лицето на НИНКН води до безумна ситуация – паметници губят качества и минават в долна категория.
Така стана и с църквата „Свети Димитър“ в благоевградското село Марулево. Тя вече е паметник с местно, а не с национално значение. С отпуснати от Комисията по вероизповеданията средства са подменени покривът и оградата, но са нарушени изискванията. От НИНКН ги няма никакви, а кметовете не разбират, не знаят как да го направят – гледат да е лъскаво, да е ново, но по този начин слагат край на обекта като част от списъка на националните паметници. Това е тъжен пример – национален паметник на културата вече е с местно значение. Причините са некомпетентна намеса в реставрацията от местното кметство и забавени с години належащи действия на експертите от НИНКН.
-Държавата си измива ръцете и прехвърля отговорността на общините за културните паметници. Те пък нямат капацитет. Има ли излизане от този омагьосан кръг?
-Държавата няма пари или поне не иска да харчи средства за тази дейност. И, образно казано, „подава топката“ на общините. Те хем нямат капацитет, хем не търсят НИНКН за съдействие и консултации, защото трябва да плащат командировки и издръжка на специалистите. В общините нямат компетентни лица – реставратори, археолози, а им се вменява отговорност. Този процес върви вече 15 годиини, държавата се освобождава от паметниците на културата, намалява и грижата, и контрола над тях. Това води до загуба на културните паметници.
В Мелник, Банско, Ковачевица има такива паметници, които са механи, хотели. Тъй като са с увредени качества, се прави предложение за отпадане от регистрите. За някои сгради се преценява, че са опасни и са застрашени от самосрутване. Следва само една заповед от кмета по Закона за устройство на територията, с която се бута постройката и инвеститорът вдига на нейно място я хотел, а заведение. Картината никак не е оптимистична – губят се ценни паметници, цели селища.
Местните мохикани, които са борци срещу съсипването на старинните паметници, сред тях е големият ни писател Георги Данаилов в Ковачевица, не могат да спрат процеса на леене на бетон на поразия. Селището е на прага да загуби статута си на архитектурен резерват. Там цели архитектурни индивидуални обеми изчезват с новото строителство, което няма нищо общо с характера на строежите отпреди 2 века. Нарушава се композицията, няма ги дървените еркери, надвисналите стрехи, каменните зидове се имитират с неудачно съвременно строителство – стоманобетон, неподходящи тухли и покривни конструкции. В същото време няма никакви санкции за нарушителите. Само при доказване, че някой умишлено е блъснал паметник на културата, за него е предвидена и наказателна отговорност. Вече е трудно да се намерят и истински майстори-дюлгери, които да възстановят в автентичен вид сградата – всеки идва с механизацията, с машините и бърза да блъска, но не и да вдигне автентичната постройка.
-Може ли да се полагат повече грижи за опазването на културните паметници от страна на правителството?
-В момента последен кахър на държавата е да опазва паметниците на културата, защото няма пари. По-скоро не й се дават за тази дейност. Доста пари се похарчиха в последните години за археология, бившият финансов министър Симеон Дянков дори бе обявен от колегите за Археолог №1. Не че не е важно и това. Но за архитектурно-строителните паметници не се дава почти нищо.
-Колко са паметниците с национално значение в община Благоевград и тези в целия Пирински край?
-В община Благоевград има едва 4 обекта с национално значение. Първият е храмът „Въведение Богородично“ в старинния квартал „Вароша“ на града. Останалите три са църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Логодаж, църквата „Св. Архангел Михаил“ в село Лешко и Къщата-музей „Никола Калъпчиев“. Всеки от тях има своите проблеми. В благоевградския храм е тежко положението вътре – опушени, увредени, застрашени икони, олтар, стенописи. Необходима е спешна реставрация. Къщата-музей пък се обитава от младежи, които са напуснали социалния дом. Нищо лошо, че са приютени там, но не е съвместимо с музейната сграда. Това е парадокс – в национален паметник, в родния дом на Никола Калъпчиев живеят хора. Ако това се знае от НИНКН, нищо чудно този исторически обект да загуби статута си. Преди време се намериха пари за ремонта на новата сграда, която е зад родната къща на Калъпчиев. В църквата в с. Лешко има течове от покрива, може да се съсипят стенописите и иконописите вътре. Не бива да се нарушава автентичността при наложителни ремонти, както и да се влошава качеството на паметника. Защото в противен случай пътят е ясен – отпадане от регистрите и разруха.
В момента 46 са културните паметници с категория „Национално значение“ в Пиринския край. Но преди години са били много повече. Тогава са полагани и много сериозни грижи за тях. С течение на времето човешката намеса и липсата на грижи води до изчезването им. В отдалечени селища може някой да бутне паметник на културата и да не носи последствия, просто няма кой да констатира бруталното погазване на закона. А старинните части на градовете, техните културни паметници са ароматът на населените места, тяхната емблема, тяхната памет. Затова не трябва да допускаме тези вековни къщи и квартали, които носят неповторимия дух и атмосферата на българщината, да се рушат и да изчезват.
ните паметници не се дава почти нищо.
-Колко са паметниците с национално значение в община Благоевград и тези в целия Пирински край?
-В община Благоевград има едва 4 обекта с национално значение. Първият е храмът „Въведение Богородично“ в старинния квартал „Вароша“ на града. Останалите три са църквата „Свети Архангел Михаил“ в село Логодаж, църквата „Св. Архангел Михаил“ в село Лешко и Къщата-музей „Никола Калъпчиев“. Всеки от тях има своите проблеми. В благоевградския храм е тежко положението вътре – опушени, увредени, застрашени икони, олтар, стенописи. Необходима е спешна реставрация. Къщата-музей пък се обитава от младежи, които са напуснали социалния дом. Нищо лошо, че са приютени там, но не е съвместимо с музейната сграда. Това е парадокс – в национален паметник, в родния дом на Никола Калъпчиев живеят хора. Ако това се знае от НИНКН, нищо чудно този исторически обект да загуби статута си. Преди време се намериха пари за ремонта на новата сграда, която е зад родната къща на Калъпчиев. В църквата в с. Лешко има течове от покрива, може да се съсипят стенописите и иконописите вътре. Не бива да се нарушава автентичността при наложителни ремонти, както и да се влошава качеството на паметника. Защото в противен случай пътят е ясен – отпадане от регистрите и разруха.
В момента 46 са културните паметници с категория „Национално значение“ в Пиринския край. Но преди години са били много повече. Тогава са полагани и много сериозни грижи за тях. С течение на времето човешката намеса и липсата на грижи води до изчезването им. В отдалечени селища може някой да бутне паметник на културата и да не носи последствия, просто няма кой да констатира бруталното погазване на закона. А старинните части на градовете, техните културни паметници са ароматът на населените места, тяхната емблема, тяхната памет. Затова не трябва да допускаме тези вековни къщи и квартали, които носят неповторимия дух и атмосферата на българщината, да се рушат и да изчезват.
