“Средната месечна заплата в България е 200 евро. Държавата е в ужасно състояние, съдебната система не е независима, мафията управлява икономиката. Ако бях българин, вече щях да си стягам багажа.”
Найджъл Фараж, британски евродепутат
Гледам изказването на този човек отново и отново. Първия път ме натъжи, на петия ме разсмя. Виждали ли сте клипчето? Притеснен, разтревожен човечец; ръкомаха и говори с онази театрална интонация, която кара глупаците да кимат одобрително, а мислещите да виждат нещо дълбоко нередно и изкривено. Най ми харесва това: “Ако бях българин.” Звучи емпатично, топло, влизаш в кожата на другия, поставяш се на негово място, проумяваш болките му и го разбираш така, както се разбира добър приятел. Затова да пробваме по неговия модел.
Ако бях Найджъл Фараж, бих махнал костюма и вратовръзката си, бих се прибрал вкъщи и бих изпил едно уиски. Бих си разтрил слепоочията, за да се отпусна от партийните щуротии, и бих изгледал един филм. Филмът се казва “Терминалът”. Том Ханкс играе гражданин на измислената страна Кракозия и остава заклещен на едно летище със седмици заради паспортни неуредици. Кракозия е, общо взето, България – бедна източноевропейска страна, раздирана от конфликти; и докато се чудиш дали все пак не е Македония или Сърбия, Том Ханкс започва да псува на български и си казваш – аха, ясно, споменават се майките, ние сме. Та какво става: шефът на летището побеснява заради Виктор Наворски – така се казва нашето момче – понеже симпатягата започва да живурка на самия терминал, прави си импровизиран дом, изкарва парици, че даже се влюбва в стюардеса. Шефът иска да го разкара и според приет американски закон има един елементарен начин: Виктор да признае, че го е страх от Кракозия. Шефът го привиква, обяснява му колко е лесно и бързо, как с пет думи може да се шляе както си иска из дивната Америка. Том Ханкс се хили идиотски, кима доволно, ще стане работата. Тогава шефът му задава въпроса, потривайки ръце. За части от секундата Виктор променя цялото си изражение, смъква идиотската си маска и с честни очи го застрелва. – Не. Не ме е страх от Кракозия. Защото там е вкъщи. Страх ме е от вампири, продължава Виктор, страх ме е от призраци, страх ме е от акули. Но не ме е страх от вкъщи.
Ако бях Найджъл Фараж бих помислил върху това. Бих разбрал, че всеки има своето вкъщи. Дори мизерните българчета обичат своето вкъщи, понеже вкъщи не се измерва с евро.
Разбираш ли, Найджъл Фараж?
Найджъл Фараж изобщо не разбира, понеже филмът наистина му е харесал, но той не вярва на филми, тъй като е сериозен човек. Затова ще продължим с нещо от реалността, в услуга на този недоверчив и разумен приятел.
Ако бях Найджъл Фараж, бих се зачел в репортажите за Сирия. Бих се запознал се историята на Ахмед Хананд, 42-годишен бунтовник. Той се установява със семейството си в Германия и отваря ресторант. Всичко точно, хубава работа. Но с началото на бунта преди близо 2 години Ахмед зарязва спокойния си и уреден живот в Германия и се връща в Сирия, за да се включи в редиците на бунтовниците. “Там си имам всичко. Но видях как унижават народа ми и реших да се върна. Аз нямах нужда от революция, но хората поискаха да живеят достойно и реших да браня това тяхно право.” Това казва Ахмед, който не е единственият.
Ако бях Фараж, бих помислил върху това. Кое е изкарало Ахмед извън релсите на охолството? Бас ловя с теб, dear Найджъл, залагам си жалкия живот, китарата и лаптопа: върнало го е Вкъщи.
Но Найджъл продължава да упорства. Той не е особено умен. Затова ще му говорим с футбол, поне мачове трябва да гледа. И би трябвало да има кофти спомен от Роналдиньо. През 2002-ра зъбаткото го вкара на Англия от 40 метра и ги изхвърли на четвъртфинал. Пълен гений, прехвърли Сиймън от тъча. Какво стана с Роналдиньо после? Прибра се в Бразилия. Пропи се като животно. Оказа се, че от тях до дискотеката прокарал тунел.
Гонеха го от тренировки, защото бил пиян. Същото се случи и с Адриано, когото наричаха Императора в Европа, а накрая стана властелинът на купоните. Можеш ли да разбереш тези бразилци? Трудно. Но ако трябва да правим списък от предположенията, то на първо място сигурно ще стои: вкъщи. Вкъщи те издига, вкъщи те проваля, не можеш да избягаш от вкъщи.
И тук за Найджъл Фараж настъпва критичен момент. Проумял ли е Найджъл идеята за дома? Ако да, това е добре. Но ако не, необходимо е да пристъпим към последното действие.
Ако бях Фараж и все още не съм разбрал всичко това, ако все още съм убеден, че вълна от българчета ще скапят скапаната му Англия, бих излязъл от апартамента си. Бих се разходил из Лондон. Бих стигнал до Темза. Бих се вторачил във водите й. Бих я гледал дълго като за сбогуване. После рязко бих прекарал краката си над парапета и бих полетял надолу
