Тези дни се закръглиха 10 години от деня, в който един обикновен овчар продаде много от стоката си, за да вдигне църквичка на един връх в Родопа. Днес хора от цяла България се събират отново край храма в планината, както е било и преди половин хилядолетие. Малкият параклис, издигнат от овчаря Антон Мустанов и кацнал на върха Чернатица в Родопа планина, се превърна в истински духовен център.
В магнит за човеци. Към църквичката, построена на 1500 метра надморска височина, високо над девинското село Брезе, за да се помолят, през гори и чукари прииждат хора от всичките околни краища, а все по-често и от цяла България, пише bgnow.eu
Овчарят, който днес е на 70 години, направил преди десетилетие своето чудо – църквата, само с двете си ръце и с малко помощ от съселяни. Той продал шест коня и почти цяло стадо овце, за да осигури строителните материали. Нищо друго не му и трябвало. Най-интересното е, че той е роден като мюсюлманин.
Преди около половин век сам е решил да се върне към българските си корени Убеден бил, че това е вярата на дедите му, че кръвта вода не става. Същото важи и за съселяните му от Брезе, които преди петдесетина години са си върнали прастарата вяра, без натиск. “Ние сме помъчени (измъчени – б.а.) през робството българи”, обясняват на чудния си напевен родопски диалект в село Брезе.
От думата помъчени идва и названието помаци, което местните хора не обичат. Някои от тях пазят някакъв смътен праспомен, носен от преданията, който гласи, че по времето на царете ни, през Второто ни царство, в местността, където сега се издига църквичката на бай Антон, е имало много манастири, било свято място за поклонение, където се събирали вярващи от всички български земи.
Самият бай Антон твърди, че невидима ръка му посочила къде да издигне църквата си, на мястото на старинен храм, и разказва с плам за своите метаморфози. “Аз пък по-рано бях Саид, много отдавна беше. Съвсем сам се върнах към Христовата вяра. Още през 60-те станах христиенин. Аз тук си живея, няма поп да ме е карал. Винаги сме говорили на чист български – дума турски не разбираме.
Върховете наоколо, дето сме ги научили от дядовците ни как се казват, са все с имената на христиенски светци – Свети Никола, Св. Константин и Еленка, много са. Преди да насилят вярата ни, на всеки връх е имало манастир. Затова още се казват така. Ето онзи пък е Чьорквата, другият Чьорквина”, разказва Антон.
Дори проектът за сградата си е негов – нарисувал как трябва да изглежда и започнал да строи видението си. Уверява, че е много проста работа, като ти идва отвътре… Как да не кажеш, че е вдъхновен свише? Може ли иначе един пастир да се превърне за една нощ в архитект, строител и изкусен дърворезбар? А църквата изглежда наистина великолепно – и отвън, и отвътре.
Колоната в средата е красив боров дънер, в полумрака светците са живи и сякаш се усмихват одобрително. Чувстваш се по-различно, отколкото в която и да е друга църква. Като сред свои. Дори олтара овчарят е направил сам, с туловищата на горски дънери е оформил всичко необходимо вътре, а свещниците е изработил от празните гилзи, които му дават скитащите в търсене на дивеч наоколо ловци.
