На днешната дата през 1825 г. е роден швейцарският новелист и поет Конрад Фердинанд Майер. Наред с Готфрид Келер и Йеремия Готхелф се утвърждава като един от най-значимите представители на швейцарската литература от 19 век. Прекарва целия си живот в родната Швейцария, с изключение на няколко кратки пътувания до Италия, Франция, Германия. Писателят е едва 15-годишен, когато умира баща му, а през 1856 г. се самоубива и майка му. Няколко години живее в Лозана, където се запознава с френската литература и превежда творби на известни френски писатели. Още в младостта си изпада тежка депресия и за него неотклонно се грижи сестра му Бетси. През 1864 г. е отпечатана първата му поетична книга, която е анонимна. Едва на 46 г. получава заслужена известност. През 1875 г. се оженва за Луиза Цигер, която също се грижи всеотдайно за поета. През 1888 г. физически и психически болести го повалят, и последните му години са белязани с неизлечими страдания. Автор е на сборници с разкази, на романи и стихосбирки, сред които „Романси и балади” (1869), „Ангелската планина” (поезия, 1872), „Амулетът” (новели, 1873), „Юрг Йенатш” (роман, 1876), „Сватбата на монаха” (новели, 1885), „Анжела Боржия” (новели, 1891). Един от най-изтъкнатите майстори на историческата новела. Отличителни черти на таланта му са правдивостта на психологическия анализ и пластичният реализъм на изображението. Умира на 28 ноември 1898 г. в Цюрих. През 1937 г. в Цюрих е създадена фондация „Конрад Фердинанд Майер”, която присъжда награди на негово име за литература, скулптура и наука.
Ето две от стихотворенията на Майер:
Отпътуване
Аз тръгвам. В треска пътнишка горя.
За всичко, друже, ти благодаря.
На тебе също, остров — мой затвор!
Далеч зове примамният простор…
Връхлитат, блъскат се, шумят вълни,
студено светят бели планини.
Не ме е страх от вечния им сняг,
от призраци, от оня стръмен бряг.
Блед, кокалест лодкар се мярка там.
Лодкарю, пътник има тук! Насам!
Пусни ме, друже, много продължи —
прегръдката ти вече ми тежи!
И скачам в лодката решен и твърд.
Здравей, кормчия! Отведи ме, смърт!
Хор на мъртвите
От живите ние сме по-многобройни!
С дела разорахме полетата знойни,
а вие, размахали сърп във ръката,
прибирате нашата жътва богата;
от нашата работа тъй търпелива
във вашите кладенци влага се влива
и нашия гняв, и любов, и раздори
остават в сърцата на смъртните горе;
животът върви по закони, които
в отдавнашно време от нас са откри
а нашите стихове звучни и смели
до днес са прочути; човешките цели
стремим се дори и сега да открием,
затуй ни почитайте! Много сме ние.
