Кметът на Панагюрище Никола Белишки отново хвърли ръкавицата за размисъл към целия български народ. В силно емоционално слово по повод 142-та годишнина от Априлското въстание той изрече силни думи за паралела между саможертвата на хората, тръгнали да извоюват свободата ни и днешните ни ценности. Красивото и живо слово на Белишки предизвика симпатиите на хиляди българи:
„Пролет като рай, всичко живо въодушевено и невъодушевено се размърдало, а нивите на българина обрасли в бурени, ръката, която ги плевяла и чистела сега виеше туплест фишек“, казва Захари, летописецът на онзи смутен април от 1876 г. В онази пролет на летото 1876-то шест череши тук в Панагюрище не цъфнали, отрязал ги майсторът Стоил Финджиков, за да ги превърне в топове. Отправил към Господ необичайна, но свята молитва – „О, Боже, благослови нас и нашето слабо оръжие и топът да бъде страшен и страшно да бъде въстанието. И сред цъфналата пролет в бяло, под зеленото знаме на княгинята, в кървава клетва обрекли се юнаци с пушки кремъклийки и черешови топове възстанаха срещу империята, заради вярата, заради земята бащина, заради достойнството си на човеци и на българи.
Не потъпкаха нито вярата, нито достойнството си, нито клетвата си. Славно свършиха панагюрци, никой от тях не сложил оръжие, дори когато краят бил ясен, те гордо защитавали градеца ни, после всяка махала, после всяка къща, биели се лъвски жадните за свобода срещу жадните за плячка. А воеводата Бенковски казал на топчията: „Не бой се, топчийо, твоят топ гърмя от баира срещу султана, неговият екот ще се чуе из цяла Европа и той ще донесе нам свобода. И Господ чул молитвата на топчията. Страшно било въстанието, така, както страшно било 5-вековното робство. И потекла Луда Яна кървава. Като житни класове посечени падали деца, жени и старци. Оплискал се в алено вековният калдъръм. Пурпурно светели пожарите, превръщащи домове в пепелища в зеления балкански градец, сред цъфналата в бяло пролет. И по волята на Бог и чрез жертвите на най-достойните и невинните, от праха на мъртвите възкресихме държавата си.
Днес ще коленичим, ще помълчим минута в памет и молитва, в признателност към тях – чедата на България, към юнаците, които искали да живеят, но загинали за нея – за земята българска, към майките, които копаели с пръсти гробове и кладенци и ги пълнели със сълзи, към младенците, невинните, тичали босоноги към нея, не живели, нивга не мразили, още не любили.
Минута мълчание, минута време, в което ще се опитаме да ги потърсим в безвремието, за да можем да се докоснем до тяхната сила, вяра и дух, до саможертвата, която направиха, за да ни има нас днес и да се наричаме българи. Минута на равносметка, минута на размисъл. Но стига ли една минута? Достатъчна ли е днес, за да се запитаме 142 години по-късно, когато имаме повече опит, имаме ли повече мъдрост? Днес, когато толкова се вълнуваме от политически зрелища, а сме безразлични към страданието на ближния. Днес, когато имаме толкова много информация и толкова малко знания. Днес, когато има толкова много вярващи и толкова малко вяра, ослепели от злоба и простащина, оглушели от омраза, от лешоядните крясъци на ежедневието, чуваме ли тях – апостолите, мъчениците за вяра и свобода. Тези, които доказаха на целия свят, че нашият народ е силен в своето единение. Помним ли още онези послания от април 1876 година? Извезани на знамето на княгинята, записани в кървавото писмо.
Достатъчна ли е тази минута днес, да се замислим имаме ли вяра, единение, национален идеал, защото ако ги няма, онази свобода от знамето скоро ще е смърт. Достатъчна ли е тази минута, за да си припомним, че тази свобода, за която те умряха, днес ние трябва да изживеем достойно, да я изпълним с малки човешки добрини, вяра, любов, духовност, да я градим с дела и смисъл за България, защото Отечеството това не е само прахът на мъртвите, Отечеството е и днес в единение да правим жертви в името на другите и в името на бъдещето на България, за да ни има, за да сме цял един велик народ во веки веков“.
