“Чувствам, че организмът ми отслабва, нямам средства, за да приемам необходимите на всеки професионален спортист хранителни добавки, затова реших временно да се откажа от спорта”. С тези думи националът ни по лека атлетика Йордан Петров признава неприятната истина, че макар и сам воинът да е воин, без войска може да загуби битката.

Данчо е момчето, което някои от вас вероятно са гледали в телевизионни репортажи – същото, което се храни с по баничка на ден и тича десетки километри. Живее на санитарния минимум, единствените красиви вещи в дома му са стотиците медали и купи, за които е отделил цяла стена. Той бяга по 14-20 км дневно, за да поддържа спортна форма, случвало му се е да припада от глад. Преди няколко месеца бе решен въпреки всичко да продължи спортната си кариера. Сега обаче е разколебан.
“Работя и уча, не ми остават време и пари, за да продължа да тренирам интензивно. От 8 сутрин до 17 следобед съм в пералнята в Албена, където перем всички мръсни хавлии на курорта. Благодарен съм за работата, така мога да си плащам семестъра във филиала на Шуменския университет в Добрич- 175 лв. Заплатата ми е 390 лв, с бележка от университета взимам и 150 лв. стипендия на месец. Но това не стига, за да бъда в големия спорт”, споделя Данчо.
След работа той всеки ден се прибира в Добрич, за да не се налага да плаща наем в Албена. “Като си почина малко, започвам да тичам вечерно време. Бягам по един час, но много се уморявам. Нямам достатъчно сили”, разказва 26-годишната спортна надежда на България.

Той започва да тренира лека атлетика през 2009 г. Представял е страната ни на Световното първенство по полумаратон в Каварна (21 км, 2012 г.), печелил е 10-километрово бягане в Словакия (2013), преборва се за 4-то място на Националния шампионат по планинско бягане в Сапарева баня (2015). Носи приза Спортист номер 3 на Добрич за 2013 г. и има много, много други награди. “Не броя медалите и купите”, казва Данчо. Сред най-скорошните му успехи са 4-то място на 21 км в Плевен, както и вицешампионска титла на Републиканското в София. За нея клуба му дава 100 лв.
Повтарят му, че трябва да приема минерали, соли и други добавки, за да може да поддържа тялото си в кондиция. “Не пия нищо, просто няма как. Тичал съм 42 км само на малко храна и магнезий”, казва атлетът. Заради недостиг на необходими витамини припада по време на състезание в Анталия, Турция преди 3 години. “Както тичах, се усетих много слаб, започнах да треперя и се сгромолясах. Тогава в България беше зима, март месец, а в Анталия – 22 градуса. Лекари ме изследваха и казаха, че комбинацията от недобро хранене и температурната разлика е шокирала организма ми”, обяснява Данчо.
Инцидентът белязва психиката му и той започва да се страхува, че ще се повтори при всяко следващо бягане. “В Анталия въпреки всичко станах трети, но много се уплаших. В следващи състезания мислех, че отново ще припадна и дори ми ставаше лошо само при спомена за станалото. Най-добрата ми приятелка много ми помогна, каза ми да не се притеснявам и ме мотивираше да не се отказвам. Заради нея и думите й успях да преодолея този проблем и продължих да тичам”, благодарен е Данчо.
Той помни и помощта на стотиците си сънародници, които периодично му изпращат дрехи, маратонки и пари. “Добре, че са хората, те много ми помагат. Давали са ми много, някои пращат малки суми всеки месец. С тях и с работата ще успея да си платя обучението. Ще бъде втори курс, специалност педагогика и информационни технологии. Като се дипломирам, ще мога да работя като начален учител”, разкрива плановете си Данчо.
Искал да следва в Националната спортна академия в София, но семестрите не са по възможностите му. “Трябва да изкарам и допълнителни курсове, затова не мога да си го позволя. Животът в София също е скъп, ще трябва да плащам квартира. Няма да стане. Но съм доволен и с това, което уча сега, нямам нито един невзет изпит”, разсъждава атлетът.
Една от големите му мечти била да участва на Олимпиадата в Рио, но здравословни проблеми му попречили да го направи. Гледал е състезанията и е доволен, че страната ни все пак се отличи с три медала. Въпреки че за момента прекратява кариерата си, продължава да бяга всеки ден. “Не мога без спорта. Надявам се, че след време ще мога отново да се подготвям активно и да правя това, което най-много обичам”, завършва разказа си Данчо.
Ние му пожелаваме да спечели войната.