Авторът на книгата "Книга на мълчаието" Борис Христов празнува своя рожден ден. Той е създател и на книгите със стихове “Вечерен тромпет” и “Честен кръст”, както и на романа „Бащата на яйцето“ и на повестите „Сляпото куче“, „Долината на обувките“.
Образованието си завършва във Великотърновския университет “Св.Св. Кирил и Методий”. Работил е като учител, журналист и редактор в Студия за игрални филми “Бояна”.
През 2000 г. получава наградата за литература на Софийски университет "Св. Климент Охридски", през 2009 г. Националната литературна награда за поезия „Никола Фурнаджиев“, а през ноември 2015 г. с цитат от "Книга на мълчанието" директорът на НДК Мирослав Боршош го обявява за носител на Голямата награда на Литературен клуб “ПЕРОТО”.
Ето и някои от емблематичните стихотворения на поета:
САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа – и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто – не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви…
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия –
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш…
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
*
ВИК В ТИШИНАТА
Вятър иде от земята – август бавно се руши.
Спят на сенките стадата със слънчасали души.
Сури хребети се гонят в прежълтялата вода.
Съхнат нивите по склона, ходи в ниското върба.
Жал из въздуха се вдигна и се втурна право в мен,
че животът – още малко – и ще свърши като ден.
А ветрецът пак се носи – още времето тече –
и тревиците са остри като шпори на врабче.
Как ме дърпаха къпини, как животът ме въртя
и на тридесет години колко тегоби видях!
Пръстите ми на ръката никога не бяха шест –
ако е така нататък, да се издимя без вест.
Няма повече да жаля и било какво било…
И защо ли се търкаля слънчевото колело?
Сигурно за да догоня пътника на оня бряг
и като пешак и конник да отминем – брат до брат.
Но душата премалява – вятър житото плете,
заекът с ухото шава, моя страх да прочете.
После прекоси реката хълма, подивял от пек,
и потънаха в житата кон и шапка, и човек.
И отново се полюшна сянката като врата.
Сухо, пясъчно и пусто – да умреш от самота.
Камък от брега ще падне – тишината закипи.
Някъде животът шавне. И побърза да заспи.
