Г-жо Чавдарова, защо 12 октомври е избран за Ден на българската община?
12 октомври беше избран, като Ден на българската община, за да го посветим на оценката – къде сме, кои сме. Това е ден, в който трябва да си спомним кои са хората, които са помогнали общината да се развие, да оцелее, да бъде това, което е днес и да стане, това, което искаме да стане утре.
12 октомври беше избран и във връзка с историческо събитие от 1882 г. Тогава е приет първият закон за общините и градското управление. Държа да подчертая, че към този период, на пръстите на едната ръка, се броят европейските държави, които са имали закон за общините. Това е един показателен факт, как нашата млада държава, е разбирала огромното значение на местната общност, за да се уреждат ежедневните въпроси, по така нареченото, битие. Още тогава са давани определения, че общината съпътства човека от раждането му до гроба, от най-радостните ритуали през раждането, после сватбата, стигайки до погребението, минавайки през работните места, детските градини, през училищата, през социалните услуги, всичко това е ежедневна грижа на традиционната българска община.
Кога за пръв път е отбелязан този празник?
Националното сдружение на общините инициира първото честване на този ден през далечната 1998 г. във Велико Търново, старата българска столица. Влязохме в историческата зала на Великото народно събрание, за да положим началото на честването на Деня на българската община. Оттогава досега, подходът и идеята е, че всяка община по свой план и програма, в зависимост от своите исторически дати и събития, си отбелязва този ден.
Кое обединява общините в техния ден?
Общото в празниците на общините са няколко неща. Първо, разбира се, този празник го използваме, за да покажем, какво сме свършили. Идеята е, да се покаже работата на общината и тя да се оцени от гражданите. Второто нещо, което е малко позабравено, е да се канят всички хора, които са внесли своята дан в общинската администрация. Има служители, които са прекарали целия си трудов стаж в общината. Тези, които са живи, могат да присъстват на тържествата, да получат признание. Това много стопля хората, защото се вижда, че има институционална памет, а на нея се гради държавността. Получават много мили тържества. Например в община Несебър, провъзгласиха един много възрастен градоначалник за „Кмет на несебърските кметове”. Отпразнуваха годишнината му и поканиха неговите наследници.
Специални изложби правят музеите. Така Денят на общината се превръща в Ден на институционалната памет. Този ден, във всяка община се използва и като своеобразна конкуренция на различните дейности, най-вече на самодейни състави, които се срещат и показват, какво са постигнали. Това се чака с голямо нетърпение от населението, а и от самите общини. Всяка община чества този ден по различен начин и ние държим на това многообразие.
Както историята на всяко семейство е уникална, така и историята на всяка българска община е уникална и не трябва да се налагат калъпи. Важно е и това, че в тези дни общините отдават значимото и на дарителите, които сега са пооредели, но все още ги има. Българската община е оцеляла, благодарение на нейните дарители. Те са подкрепяли кметствата, дори когато не сме имали държава, но сме имали общини. Те са поддържали училища, църкви. Тази солидарност между по-бедни и по-богати, не трябва да се забравя и в днешно време. Аз бих нарекла Денят на българската община, ден на човешката солидарност и подкрепа. Самото име община произхожда от общност, от това, че сме част от нещо цяло, от едно териториално семейство. Много е важно да се върви към изконните ни корени, за да оцелеем първо като хора и после като нация, като традиции, като фамилии. По този повод, много общини получават дарения от семейни архиви, от семейни ценности, които стават достояние на общността. Защото, който не помни миналото, няма бъдеще.
Как виждате мястото на общините в сегашния период?
Днес посрещаме празника в един нелек период за държавата като цяло, и за общините в това число. Не е леко, един път, заради кризата на държавността и на доверието в институциите. Вярно е, че институцията община, като че ли запазва своя позитивен имидж. Това, обаче, не ни успокоява, защото в общата атмосфера на недоволство и на несъгласие, независимо към кого то е насочено, не можем да потриваме ръце. Напротив, длъжни сме да вървим по-открито и с по-отворени, с лице към гражданите, защото те трябва да чувстват, че като част от общността, от тях зависи просперитета.
Според вас, готови ли са общините, като най-големи ползватели, за следващия програмен период на оперативните програми?
Извън икономически и всякакви други съображения, етапът е много важен, защото сме на финала на последния планов период на еврофондовете. Длъжни сме да довършим проектите, да ги приключим документално, за да ни бъдат възстановени направените до момента разходи. В същото време трябва да се задвижат нови проекти, така че да посрещнем адекватно следващия планов период. Той се очертава да закъснее, няма да можем да стартираме веднага от 2014 г. Трябва да е ясно, че това е по общоевропейски, не само по български причини, тъй като Европа се забави заради договореностите за бюджета, а както се вижда този процес се забави и в целия свят, видяхме какво стана в САЩ. Трябва да положим усилия, да започнем веднага с проекти, да нямаме нулеви години. Заедно с довършителните работи по старите проекти, трябва много бързо да тръгнем с новите, за да не повторим грешката от предходните години, да се хвърлим да усвояваме с последната година, за да не губим ресурс.
Излезе информация, че Брюксел иска интегрирани проекти по „Региони в растеж”, а не много по-малки от всяка община. Как гледате на това?
Ние побългарихме понятието интегриран подход с така наречените интегрирани планове. Тръгнахме с един грешен модел, защото се затворихме в територията на строителните граници, на големите градове. И това, при положение, че всички европейски градове търсят урбанистичните си решения в периферията. Там се изнасят дейности, защото са по-икономични и по-лесни за изпълнение на проекти. Така, че ако махнем чисто нашите изкривявания, въпросът за интегрирания подход е много важен. Думата „интегриран” също вече избледня от употреба, остана без реално съдържание. Защото не става дума само за интегриране на общини. Нашите общини са достатъчно едри. Става дума обаче за това, че когато влагаш европейски пари, трябва да се затвори целия цикъл. Когато прокопаваш улиците, направи и канализацията, цялата подземна инфраструктура. След това, затвори отгоре, после направи градинката, после осветлението, тоест да гледаме един обект като едно цяло.
Какви са притесненията ви за следващия програмен период?
Имаме притеснения, че дизайнът на следващите оперативни програми, е такъв, че ще говорим за интегрирани проекти, чиито части, уж вървят по различните програми, а всъщност ще продължим да се затваряме в секторните политики. Отделен въпрос е, че не обединихме оперативните програми, а ги оставихме пак много. Например, ще правим младежки дом, но защо да го правим само за младежи? Не е ли по-добре да направим комюнити център. Центрове, в които през деня могат да се ползват от възрастните хора, от пенсионерите, вечерта да идва младежите, следобеда да влизат децата от училище. Тоест правим нещо общодостъпно, многофункционално и много по-евтино.
Не храня никакви илюзии, че не ни предстоят битки, за да извоюваме, на практика, интегрирания подход. Ние, общините, искаме или не, животът ни заставя да се съобразяваме с този подход, гражданите ни заставят да търсим интегрирано решение. Но нашето отраслово и секторно управление, което е циментирано с разделението на оперативните програми, много затруднява. Затова съжаляваме, че не се отиде към един друг дизайн на оперативните програми. Вече е късно и сега ще трябва да търсим нови по-действени коорданитивни механизми.
Какви са рисковете?
Може да се получи „ефекта на тръбата”. Едната програма отпуска пари за асфалтиране, за улици и градинки, а след две години се отпускат пари по другата програма за ВиК. Това не бива да го повтаряме и затова, ще отправим такова послание и на нашата годишна среща. Има достатъчно време да се изградят съгласувателните процедури и координация между програмите.
Второто, за което ще продължим да се безпокоим, въпреки че европейските послания са много силни, са правилата по различните програми, които трябва да се уеднаквят. Българските правила са много усложнени, а те трябва да са прости и максимално сходни. Управляващите органи обичат всеки да си изготвя собствена процедура, да ги сменя на всеки два месеца, така че и вундеркинд да си, трудно ще се оправиш. А общините са бенефициент, който винаги върви по много програми.
„Едноезичието”, общият „буквар” на управляващите органи, ще ни е втората много тежка битка през новия програмен период. Защото в противен случай, ще плачем и то ще плачем много по-рано, защото ще има мониторинг, ще се търсят резултати, а тях няма да ги има. През 2016 г. ще има корекция, частично или пълно спиране на еврофондовете, което „не дай Боже” да се случи в нашата страна. Необходима е силна воля и мотив, както от централната, така и от местната власт за синхрон и ясни правила, които да се спазват.
Според вас, дошъл ли е моментът за истинска децентрализация?
Моментът отдавна е дошъл. Въпросът ме връща към 1991 г., когато се питахме, дали е дошъл момента за пазарна икономика? Дали е дошъл моментът за реална демокрация? Децентрализацията е аналогична на това. Просто няма алтернатива. Ние не бяхме готови за пазарната икономика, правихме големи и малки грешки при прехода, но тя се случи. Да, ние сме млада демокрация. Същото се отнася и за децентрализацията. Това са краката на един и същи стол, той не може да се крепи на три крака, четвъртият е децентрализацията. Тя е лек и за отчуждеността на хората от институциите. Защото, ако съм в Петрич и виждам, че всичко зависи от София и никога няма да мога да дойда и да си поставя проблемите в столицата, ще се демотивирам. Дори живеещите в София нямат достъп до вземането на решения от Министерския съвет.
Демокрация и децентрализация са двете страни на една и съща монета. В момента се говори за Европа на трите D – демокрация, децентрализация и „development” – развитие. Това са трите стълба, около които се гради съвременната европейска държава.
Но защо още не се случва?
Ние направихме няколко важни стъпки за децентрализацията в прехода. Това, което не направихме е, че децентрализирахме отговорности, но оставихме централизиран ресурс. Икономическата логика е, че не може да държиш парите при този, който не отговаря за дейността, вече не я познава и не знае, колко струва. Този, който харчи парите, пък не е мотивиран, да ги влага по най-добрия начин, защото те не са негови. Ето примерът с моите деца. Когато те си изкарват парите, ги харчат по един начин, а когато им ги давам аз, по друг. Това е финансовата децентрализация. Да се даде възможност на дадена територия, това което излиза, част от него да остава. Когато от местната власт зависи, какво и как изкарва, ще си прави и сметката, как да го харчи.
В момента, и най-добрата община да осигури най-добрите услуги, тя се моли и чака за средства, както и най-прахосническата община. Във всички европейски страни финансовата децентрализация върви след тази на отговорностите. При нас обаче тя се отложи много години. Но моментът вече е настъпил. Въпросът е, кой от финансовите ресурси да остава в общините. Подходът трябва да е разумен и ние от сдружението винаги сме подхождали предпазливо, защото най-добре си познаваме разнообразието на общините и си знаем рисковете. Затова ориентацията е към подоходния данък, защото данъкът на хората, които работят е логическият синтез на това, дали една община е мотивирана да открива нови работни места, да подкрепя квалифицирани, по-добри заплати, защото и приходите от тях растат.
Традиционно, ДОДФЛ е бил през годините общински приход. Той е бил национален данък, но 100% от него в началото на 90-те години постъпваше в общините, а не в държавния бюджет. Той исторически е припознат у нас като добър индикатор и мотиватор за „хранене” на местните бюджети и за генериране на приходи. Така ако плащате 100 лева данък, значи заплата ви е 1000 лева. Ние предлагаме 30 % или 30 лева да отиват в общинския бюджет, разбира се в решение на общинския съвет. Големите общини с много приходи, могат да решат процентите да са два, на долната граница. По-бедните пък сигурно ще държат максималната ставка, но тогава ще се направи промяна в изравнителната субсидия и тя ще отива в общини, в които няма работни места, където приходите са ниски. Тогава и името на изравнителната субсидия ще има смисъл, тя ще подкрепя само тези, които не могат да генерират собствен приход.
те, ги харчат по един начин, а когато им ги давам аз, по друг. Това е финансовата децентрализация. Да се даде възможност на дадена територия, това което излиза, част от него да остава. Когато от местната власт зависи, какво и как изкарва, ще си прави и сметката, как да го харчи.
В момента, и най-добрата община да осигури най-добрите услуги, тя се моли и чака за средства, както и най-прахосническата община. Във всички европейски страни финансовата децентрализация върви след тази на отговорностите. При нас обаче тя се отложи много години. Но моментът вече е настъпил. Въпросът е, кой от финансовите ресурси да остава в общините. Подходът трябва да е разумен и ние от сдружението винаги сме подхождали предпазливо, защото най-добре си познаваме разнообразието на общините и си знаем рисковете. Затова ориентацията е към подоходния данък, защото данъкът на хората, които работят е логическият синтез на това, дали една община е мотивирана да открива нови работни места, да подкрепя квалифицирани, по-добри заплати, защото и приходите от тях растат.
Традиционно, ДОДФЛ е бил през годините общински приход. Той е бил национален данък, но 100% от него в началото на 90-те години постъпваше в общините, а не в държавния бюджет. Той исторически е припознат у нас като добър индикатор и мотиватор за „хранене” на местните бюджети и за генериране на приходи. Така ако плащате 100 лева данък, значи заплата ви е 1000 лева. Ние предлагаме 30 % или 30 лева да отиват в общинския бюджет, разбира се в решение на общинския съвет. Големите общини с много приходи, могат да решат процентите да са два, на долната граница. По-бедните пък сигурно ще държат максималната ставка, но тогава ще се направи промяна в изравнителната субсидия и тя ще отива в общини, в които няма работни места, където приходите са ниски. Тогава и името на изравнителната субсидия ще има смисъл, тя ще подкрепя само тези, които не могат да генерират собствен приход.
