Едно от най-силните присъствия в съвременната ни литература безспорно е на Здравка Евтимова, която е родена днес. Тя е творецът, който пише за "малкия човек" с неговите големи проблеми, произвеждани от "обществения модел, в който сме принудени да оцеляваме". Писателката, която прочу по света родния си Перник – но не с вицове, а като земя на хора, които не се предават пред унижението и знаят как да обичат, да се изправят след удари, да бъдат силни и да вървят напред.
Здравка Евтимова е автор на романите "Четвъртък", "Арката", "В гръб", "Една и съща река", "Зелените очи на вятъра". Както и на сборници с разкази "Разкази срещу тъга", "Разкази от сол“, „Разкази за приятели“, „Сълза за десет цента“, „Кръв от къртица“, „Пернишки разкази“, „Юлски разкази“.
Ето и някои мисли от нея:
"Бих желала да забравим максимата, че преклонената глава сабя не я сече. Иска ми се нашите вратове да не бъдат наведени покорно, а да стоим изправени достойно, да гледаме открито и да не се страхуваме да изразим мнението си".
"Добротата е в нас самите. И когато човек обърне своята добра страна към хората, той ражда в тях доброта. А що се отнася до съпричастността и любовта, това е основата, поради която човечеството е оцеляло и продължава да се развива – въпреки алчността, злостта и всички отрицателни емоции. Спомнете си само как хората в концентрационните лагери са намирали парченце ябълка и са я давали на някой болен".
"Когато нещо е родено от тъга, то без съмнение я носи в себе си и я предава на хората. Наистина, тъгата я има в живота ни, но от нас зависи дали ще я превърнем в постоянно състояние или чрез своите постъпки и мисли, чрез онова, което изживяваме, ще я преобразуваме в нещо светло. За да може от тази светлина да се роди радост".
"Когато пиша на родния си език, имам чувството, че зад гърба ми стои българската история – годините на Първото и на Второто българско царство, на славата, но и на трагизма на ослепените войски на Самуил, на кръвта, пролята от нашите съотечественици. И, без да искам, в думите попадат и радостта, и трагизма, и болката. На английски не е така – няма го усещането за радост, за това, че все едно летиш нанякъде, че все едно те няма, докато пишеш".
"Освен че е красив, четящият човек набира повече смелост, гордост и достойнство. Добрата литература е именно урок по достойнство и чест. Четящият човек също така е решителен – той не може да бъде манипулиран, нито накаран робски да превива врат".
