Днес големият Коста Цонев щеше да навърши 91 години. Роденият на 10 юни 1929 година в София артист бе емблема на няколко десетилетия – с Шекспирова дълбочина и точна мярка на сцената и пред камерата. Обичан като човек, колега, общественик и актьор от целия народ, Цонев печели десетки награди и звания приживе.
През 1976 г. е удостоен със званието "Народен артист". Лауреат е на Димитровска награда (1980). Носител е на орден "Стара планина" първа степен (1999). През февруари 2000 г. е удостоен с наградата на Съюза на българските филмови дейци за цялостен принос към българското филмово изкуство.
„Холивудски актьор, който го няма в Холивуд” – това е едно от определенията за легендата. Самият той се определя като щастливец, защото игра всякакви роли.
„Играл съм всичко – от цар до пъдар. Задоволил съм всичките си желания. Господ направо ме водеше за ръка, защото тъкмо изиграя някой несретник и си кажа: „Хайде сега да изиграя цар и хоп – ролята идва”, споделяше късмета си актьорът приживе.
Коста Цонев е изпълнил общо над 70 роли в киното. Ролята на разузнавача Емил Боев в няколко филма по сценарии на Богомил Райнов му носи огромна популярност: „Господин Никой“ (1969), „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ (1971), „Голямата скука“ (1973), „Реквием за една мръсница“ (1976), „Умирай само в краен случай“ (1978), „Тайфуни с нежни имена“ (1979).
Той дебютира в киното още като студент през 1951 г. в малката роля на немски офицер във филма „Тревога", а след това изпълнява все централни роли в „Командирът на отряда“ (1959), „В тиха вечер“ (1960), „Бедната улица“ (1960), „Бъди щастлива, Ани“ (1961), „Баща ми бояджията“ (първият български филм мюзикъл), „Басейнът“ и много други.
Няколко поколения помнят Коста Цонев с ролята на Емил Боев, донесла му изключителна популярност във филмите „Господин Никой“ и „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, които са създадени по книгите на Богомил Райнов за българското разузнаване. В „Сватбите на Йоан Асен“ се снима в две роли, тъй като му се налага да замести починалия по време на снимките Апостол Карамитев в ролята на Йоан Асен, а изпълни и ролята на царския брат Александър.
„Това беше най-трудната ми роля”, признава Коста Цонев. Той самият бил смазан от скръб. „Не беше задачата да покажа – ето, дотук Апостол игра, сега съм аз. Не – трябваше да го направя много меко, да подскажа как би играл той”, спомняше си актьорът. Когато за става за първите снимки пред камерата, сълзите напират в очите му, вижда, че и останалите от екипа подсмърчат и се отказва. „Облякох дрехите, застанах пред камерата и се разревах. Казах: „Не мога, това е жестоко”, мълвеше любимецът на поколения зрители. Вили Цанков веднага разбрал и казал: „Край на снимките”.
Участвал е и в почти всички телевизионни сериали през миналия век: „На всеки километър“, „Демонът на империята“, „Изгори, за да светиш“, „По дирята на безследно изчезналите“, „Дом за нашите деца“, „Бащи и деца“, „Неизчезващите“ и други. Последният филм с негово участие е „Шантав ден“ от 2004 г. на режисьора Силвия Пешева, в който си партнира с актрисата Весела Казакова.
Биографията му е невероятно пъстра. Коста Цонев е роден е на 3 юни 1929 г. в София, но е наполовина добруджанец, както винаги изтъкваше. Детството му е трудно и калява характера му.
„Баща ми беше бояджия от Добрич. Докато смесваше боите, забъркваше и алвеолите си, затова умря на 52 и понеже майка ми беше болна, се налагаше сам да изкарвам прехраната си”, разказва ранната си биография талантът. Цялата тежест на семейните ангажименти пада върху него – единият му брат е в Германия, другият във военно училище.
Малкото момче преживява ужаса на бомбардировките над София и почти свиква да наблюдава постоянно избухващите снаряди като ужасен спектакъл. „Като отидех в някой магазин, след някой ден там избухваше бомба”, спомня си актьорът. Гледал „осмиците” на американските изтребители и в детските му очи те изглеждали като огнени дървета. Веднъж бомбардировките го заварили в „Коньовица”. Наблюдавал как изригват на метри от него и се молел на Господ да го опази. „Разбрах, че някой се грижи за мен, когато един снаряд падна до мен, но не избухна”, споделя актьорът.
Но не за такъв брутален спектакъл мечтае Дон Кихот от „Красно село”. Не ще и да е музикант, макар че майка му всяка седмица го води в църквата да пее в хора, защото имал глас „като на кастрат”. Вдовицата мечтае синът й да стане поп. Но малкият сънува сцената и спретва първото си представление като квартален театър през 1937-ма.
В „Снежанка и седемте джуджета” той е и режисьор, и принц, и ловец и огледало. Завесите за декора са окачени на въжето, на което майка му простира бельото. Играят той, негова братовчедка, съседско момиче и още едно момче, на които дал по 10 стотинки. Така първият му спектакъл минал много добре. Вторият направил, докато бил ученик в прогимназията – за войната в СССР, а от радио „София” успял да си издейства лента с музика, за да озвучи филма си.
„Когато тръгнах да кандидатствам във ВИТИЗ, у дома стана ужасно. Чух как майка казва на брат ми: „Няма да търпя циркаджия в къщата си”. А батко му Васил обяснил на майката, че театърът тръгва от църквата, защото първите спектакли са правени тъкмо в храмове. Така майката преглътнала горчивия залък. Когато 10-ина години по-късно я пита дали е горда, когато й казват колко добре е играл, тя казала: „Е, да, но ако беше станал поп, сега щеше да си владика.”
Веднага след дипломирането си започва в Младежкия театър, където работи цели 14 години. От 1967 г. влиза в трупата на Театър на естрадата, сетне театър „София”, където остава до края.
„Резервиран съм към така наречените звезди. Правят се на недостъпни, не позволяват никой да ги докосне”, недоумяваше актьорът.
Но остава влюбен във високия стил на театъра от времето на Кръстю Сарафов и Георги Стаматов. „Актьорите от онова време бяха истински артисти. Това бе академичното ниво на българския театър” казваше с възторг Коста Цонев. И даваше своята рецепта:
„Театърът не може без подпикаване. Когато играеш нещо сериозно, трябва да стреснеш хората. Това дава аромат”, показваше колко тънко усеща изкуството великият актьор.
Признава, че за него най-важна е импровизацията, затова се възхищава на колегите си, които при гафове успяваха да влязат в друга роля и да сменят текста.
„Просто трябва да свикнеш със сцената и да не си мислиш, че публиката ще те изяде. Макар че в началото ми се струваше, че там, долу, има тигър”, не криеше страховете си Цонев.
Актьорът запази младостта си и невероятния си тембър и след 80-та си година – две години преди да си отиде през 2012 г. Може би това се дължи на жизнената философия на Дон Кихот от „Красно село”:
„Човек е създаден да се люби и да се радва на изкуството. Ако едното го няма, свършено е.”
Коста Цонев пее заедно с Росица Борджиева „Обичам всички жени прекрасни”. Така върви и животът му. Коста е непоправим Казанова и омайва дамите наред… Чаровният Дон Кихот има три брака – два пъти се жени за легендарната тв говорителка Анахид Тачева, от която има две деца – Димитър и Теодора. Третия път минава под венчилото с много по-младата от него куклена актриса Елена, която всъщност още от ученичка мечтае да свали знаменития актьор. Най-бурен е романът му с Анахид Тачева, но Ели е жената до Коста през последните 29 години от живота му.
Последните години от живота на Коста Цонев са доста тежки. Болестите го налягат една след друга, той се затваря в къщата си в Бистрица и не излиза. Една нощ, докато отива в тоалетната, пада внезапно и си удря главата. От удара получава нарушение на вестибуларния апарат. Не може да се движи, има тежки поражения и на мозъка. Впоследствие започва да има и проблеми със сърцето. Ходи на преглед при най-големите светила на кардиологията и в крайна сметка се спира на клиниката на проф. Чирков. Лекарите го убеждават, че клапата на сърцето му е сериозно увредена и се налага операция. Цонев приема, но ключово за него е мнението на съпругата му, която е „за” операция. Актьорът умира на 25 януари 2012 г. в двуетажната си къща в Бистрица докато седи на масата заедно със съпругата си.
През 2001 г. издава мемоарната книга "Дон Кихот от Красно село", а през 2007 г. – книгата изповед "Моите жени, моите роли".
Ето и цитат от собственото му творчество:
Убедих се, че любовта е колкото велика и всеотдайна, толкова и страшна, жестока.
Любов винаги съществува между хората. Вярно, във време като нашето на преден план излизат злобата, алчността, кариеризмът, кражбите, мафията…
Горката любов сме я закътали вдън сърцата си и ако избие навън, е като крехко цветенце, което бурята всеки миг ще изтръгне из корен.
Любовта е като небесната синева – дава сили, дава здраве и бодрост, дава вяра на хората. Всеки знае, че когато е влюбен, е в състояние да извърши невероятни неща.
А представяте ли си, ако всички в нашата страна днес бяха поне малко влюбени? Каква радост, какво чудо би настанало!
Сигурно усмивката нямаше да слиза от лицата на хората. Всички щяхме да сме приветливи, весели, щяхме да си помагаме, нямаше да си завиждаме.
