Той е един от най-талантливите ни поети. И никак не е случайно, че го наричат „слънчевото дете“ на българската поезия. Христо Смирненски е почти дете, когато „жълтата гостенка“, най-честата вестителка на смъртта при поетите романтици, го отнема от живота на днешната дата преди 97 години – през 1923 година. Отива си от този свят още ненавършил 25 години. Но успява да създаде едни от най-въздействащите лирически картини в българската поезия. Този „юноша“ (така озаглавява най-яркото си изповедно стихотворение) успява да създаде едно значимо поетическо дело, което му отрежда място сред големите поети на българската нация. Неговите произведения се превръщат в неделима част от българската литература. Поетът оставя ярка диря в българския поетичен пантеон, а творчеството му продължава да има почитатели и днес. Този „слънчев син” на родната поезия обаче прави и някои мрачни пророчества – за собствената си съдба – „как ще си умра млад и зелен“, за съдбата на идеала, на който бе посветил вдъхновението си – „Приказка за стълбата“. Смирненски е всепризнат майстор на римите, на стиха, защото е сред най-добрите последователи на символистите. Литературните критици изтъкват лекотата и музикалността на неговия стих. Поетът не пропуска да опише и социалните неправди в обществото ни. И да прокламира своята надежда за свят на справедливост и равноправие, на свободен труд и творческо съзидание. Затова и революцията е една от основните теми и образи в поезията му, като е изразена с различни метафори – бурята, мълнията, огъня, гръмотевицата.
През 1915 година Христо случайно попада в хумористичното издание „К’во да е”, където започва да издава различни хумористични текстове под псевдонима Ведбал. На следващата година започва да пише хумористични стихове и фейлетони за вестниците „Българан”, „Родна лира”, „Смях и сълзи” и други. През 1917 година младият мъж за първи път използва псевдонима Смирненски, с който става известен в българската литература. Периодът от 1920 до 1921 година се оказва изключително успешен за българския поет. Той публикува много свои стихотворения в седмичното литературно списание. Сред издадените му произведения се отличават „Ний”, „Червените ескадрони”, „Утрешния ден”, „Йохан” и други.
През 1922 година Смирненски публикува стихосбирката си „Да бъде ден!”. Тя излиза в 1500 бройки, но поради големия интерес към нея е преиздадена. Стиховете в „Да бъде ден!” се отличават със сериозна социална ангажираност и осъждат социалните неравенства. Това са определя като една от най-успешните и въздействащи стихосбирки на Смирненски. Същата година, в която е публикувана стихосбирката „Да бъде ден!”, здравословното състояние на поета рязко се влошава. Той се разболява от туберкулоза. Не спира да твори до последния си дъх, накрая тежката болест изчерпва силите му и води до кончината на един от най-забележителните и нежни поети на България!
Нека си спомним за Смирненски с някои от най-добрите му стихотворения:
Братчетата на Гаврош
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.
Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.
Какво им даваш от разкоша си
ти – толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?
Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!
Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща…
Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
„Юноша”
Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
не попитах защо ще умра,
тук дойдох запленен и от сивия ден,
и от цветната майска зора.
Поздравих пролетта, поздравих младостта
и възторжен разтворих очи,
за да срещна Живота по друм от цветя
в колесница от лунни лъчи.
Но не пролет и химн покрай мен позвъни,
не поръси ме ябълков цвят:
пред раззинали бездни до черни стени
окова ме злодей непознат.
И през облаци злоба и демонска стръв
черна сянка съзрях да пълзи —
златолюспест гигант се изправи сред кръв,
сред морета от кръв и сълзи.
В полумрака видях изтерзани лица,
вред зачух плачове като в сън
и жестока закана на гневни сърца
се преплете с оковния звън.
Аз познах свойте братя във робски керван,
угнетени от Златний телец;
и човешкия Дух — обруган, окован,
аз го зърнах под трънен венец.
И настръхнал от мрака на тази земя,
закопнях, запламтях и зова:
— Ах, блеснете, пожари, сред ледна тъма!
Загърмете, железни слова!
Нека пламне земята за пир непознат,
нека гръм да трещи, да руши!
Барикаден пожар върху робския свят!
Ураган, ураган от души!…
И тогава — залюбен в тълпите, пленен
от лъчите на нова зора, —
без да питам защо съм на тоз свят роден,
аз ще знам за какво да умра.
Стария музикант
Все там до моста приведен седи,
тегли полекичка лъка,
а над главата му ревностно бди
черната старческа мъка.
Бурно край него живота кипи
в грижи и горести вечни
и пъстроцветните шумни тълпи
все тъй са зли и далечни.
Привечер. Спуска се траурен здрач,
ситен снежец завалява,
спира цигулката горестен плач –
стареца немощно става.
И прегърбен той пристъпя едва,
спира се тук-там и стене,
шепнат му злъчни, невнятни слова
зимните вихри студени.
Там – от скованата в мраз висина –
мигом през тънкия облак
хвърля му поглед печална луна,
фосфорно бледа и обла.
А зад гърба му пристъпя Смъртта,
кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка.
