Ирландецът, който облича често български народни носии, спи, завит с ямурлук, яде хляб и кромид и пие ракия. Чуждестранният журналист, който общува с българи от вскакви прослойки, за да опознае страната ни. И в крайна сметка я обиква истински. Това е Джеймс Баучер. Той остава завинаги като белодрешкото, който друса шопска ръченица в центъра на прочутата картина на известния художник Иван Мърквичка. Баучер напуска този свят на днешната дата през 1920 година.
Ирландският журналист, кореспондент на Балканите, застъпник за българската кауза, е роден на 18 декември 1850 година, учи в Дъблин. След като завършва висшето си образование, започва работа като преподавател по английски в колежа „Итън“. Журналист и политически активист, той дълги години работи като балкански кореспондент за британския всекидневник „Таймс“. Живее в София от 1892 до 1915 година и става почетен член на Софийското журналистическо общество, близък приятел и доверен съветник на българския княз Фердинанд след 1892 г. Играе роля на посредник между балканските държави в края на Балканските войни от 1912-1913 г.
Първите му работи като журналист привличат вниманието на вестник „The Times“, чийто управителен съвет накрая ще му предложи поста кореспондент на Балканите.
Работата му като кореспондент започва в Румъния, където бушува бунт на селяни. След това отива в Княжество България, където неприятностите са следствие от проруския преврат от 1886 г., свалил Александър I, заменяйки го на следващата година с Фердинанд Сакскобурготски. Баучер прави репортаж за първата обиколка на княжеството на суверена. През тези си първи 3 години на Балканите Баучер работи като независим журналист, предлагайки статиите си на вестник „Таймс“, но също така и на „Фортнайтли Ривю“. Бързо става експерт по балканска политика. Пътува много из страната, създавайки първи контакти с критските бунтовници, борещи се против османската власт за независимостта на острова – кауза, на която ще се отдаде напълно. Живо се интересува и от много други бунтове и военни конфликти в България, Континентална Гърция, Албания, Македония и Румъния. Праща дописки до Лондон за първите олимпийски игри на модерната епоха, организирани от барон Пиер дьо Кубертен в Атина през 1896 г.
В размирната ситуация на Балканите в началото на XX век Джеймс Баучер е сред най-влиятелните европейски журналисти. Неговите статии са четени от министри и държавници.
Баучер редовно бива обвиняван за пристрастност към българското дело, в частност от гръцките автори, за своята подкрепа към идеята за присъединяване на Македония към България. Междувременно българското правителство го обвинява в пристрастност след телеграмите му за политическото покушение над Стефан Стамболов от македонски терористи през 1895 г. Позицията на Баучер бива тълкувана като критика към българското правителство. Принц Фердинанд пише гневно писмо до директора на Times, който обаче подкрепя своя кореспондент.
Налага му се да напусне България. Когато разногласията му с българските власти са изгладени, Баучер се завръща в София. Пенсионира се през 1918 г. и се връща в София, където идва и крайт на жизнения му път.
Предлагаме ви някои мисли на Джеймс Баучер за България и българите:
„Голямата България" от Сан Стефано беше разделена на три части. През 1885 г. Източна Румелия се разбунтува срещу турското управление и се обедини с България, към която тя естествено принадлежи по всички закони на етнографията и географията. През октомври 1908 г. княз Фердинанд обяви България за независимо царство и така – трийсет години след войната за българската независимост – Европа най-накрая призна свободата й. Този мъжествен, работлив, пестелив и упорит народ е показал много качества, които му дават право да играе важна роля в бъдещата история на Югоизточна Европа“.
„Българското национално възраждане, последно по време, било съпътствано от особено големи усложнения. В усилията си да придобият политическа свобода и обединение на своя народ българите се оказали изправени не само срещу силите на исляма, но и пред враждебността на своите братя християни“.
„Наистина българите имат малко приятели, но не показват признаци на отчаяние. За краткото време на тяхното политическо съществуване те преминаха през толкова много превратности, че вече свикнаха с безнадеждните ситуации. Тяхната държеливост, прозорливостта и твърдата им упоритост, здравомислещите им преценки и интуитивната им далновидност, а също и – какво да добавя? – късметът, който ги съпътства до този момент, може би отново ще ги поставят в добро положение“.
„Българите пострадали повече от всеки друг християнски народ на Балканите от турското завоевание. Географското им разположение в сърцето на полуострова ги изолирало от християнския свят и ги оставило на произвола на турските армии, които преминавали през страната по време на походите си към Австрия и Русия“.
„Договорът от Сан Стефано реализираше на практика аспирациите на българския народ. Създадената от него нова автономна България се простираше от Черно море до планините на Албания и от Дунава до Бяло море. Притежаваше излаз на Средиземно море при Кавала, включваше окръзите Пирот и Враня и обхващаше всички области на Европейска Турция, в които преобладавало българско население – с изключение на Добруджа, която Русия запазила като компенсация за Румъния заради анексираната от самата нея Бесарабия“.
