Невъзможно е да сбъркаме този дрезгав, дълбок глас… глас на наричаният още "легендарният каубой" или просто Джоко Росич! Едно име в киното, оставило дълбока следа в изкуството пред камерата в България, Сърбия и Унгария. Едно име, застанало зад легендарния монолог, който кара всеки нашенец да настърхе – "Йовано, Йованке"…
Днес се навършват четири години откакто, само няколко дни преди 82-рия си рожден ден, ни напуска големият сръбско-български артист Джоко Росич. Зад гърба си има над 110 участия във филми, част от които превъплъщения продължават да радват и възхищават няколко поколения.
Росич е роден на 28 февруари 1932 г. в Югославия в семейство на българка и сърбин. Емигрира в България през далечната 1951 г., а по-късно завършва икономика във ВИИ „Карл Маркс“ (1956) и школа по радиожурналистика в София (1961). Работи 17 години като журналист в БНР (1952-1968), актьор в СИФ (1972-1992). Член е на ЮКП (1948-1951), Организацията на югославските емигранти в България (1951-1954), СБЖ (1962), СБФД (1972) и САБ.
Снима се в български, унгарски и сръбски филми. Някои от най-известните ленти с негово участие са „Осмият“, „Езоп“, „Демонът на империята“, „Михаил Строгов“, „На всеки километър“, „Гоя“, „Антихрист“, „Баща ми бояджията“, „Иван Кондарев“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Войната на таралежите“, „Камионът“, „Хан Аспарух“, „Време разделно“, „Под игото“, „Капитан Петко войвода“, „Зарево над Драва“ и др.
През февруари 2010 година получава наградата „Златен век“ на Министерството на културата за големите му заслуги и принос към българското кино. Носител е на орден „Кирил и Методий“ първа степен.
Джоко Росич напуска този свят на 21 февруари през 2014 г.
Нека си припомним някои от най-силните мисли на незабравимия дрезгав глас:
"Страната се пука по шевовете от добри хора. Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката,, правим филми за утайката. И ни се струва, че всичко е утайка, а не така…"
"Щом престанеш да се влюбваш, отиваш на кино."
"Хубавите неща рано или късно ще се случат. Историята на човечеството не познава безкрайни кризи. Има упадък, има стагнация, а после следва възходът. Това са обективни закони."
"За какво му е на един мъж да прави каквото и да било в живота си, ако няма една жена до него, която да му каже: „Браво, страшен си“!"
"Днес всичко се е юрнало нанякъде. Като ми кажат „Ще ходя в Германия или Швеция“, питам „Що?“. Отговарят „Щото там е хубаво“. Чакайте, бе хора! Там не е било вечно хубаво, направили са си го. Което ще рече „Абе, копелета, дайте да запретнем ръкави, и при нас ще стане хубаво“."
"Ако човек е сам на света, няма как да е щастлив, няма от какво да е щастлив. Човек трябва да изгради живота си така, че хората да не го мразят. Да не казват “този е никой”. Няма по-голямо щастие от това да си заобиколен от хора, които те обичат и уважават."
"Светът главно е добър – и у нас, и навън, само дето ние неизменно се взираме в лайното. Как тогава животът ни да не е смрадлив? За Бога, хората продължават да се обичат, да раждат деца и да ги разхождат по градинките, които стават от хубави по-хубави."
"Когато една жена спре да навестява мислите ти, значи си се излекувал. Има загуби, които не се лекуват. Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира, остава само направеното, съграденото. Другото – престанеш ли да го мислиш и преживяваш – умряло е. Но пък тъгата е най-красивото, най-градивното свойство на душата."
"Човек трябва да бъде отворен и готин и да приеме добрите неща от хората, с които е живял и продължава да живее."
"Не сте ли забелязали, че когато някъде се решава някакъв въпрос – има една типична българска дума „Трябва да се…“, а никой не казва това кой, с какви средства и кога трябва да направи това нещо."
"На този свят няма сила, която да спре майка, защитаваща децата си, и млад мъж, бранещ любовта си."
"Утрешният ден – нов и непреживян, той ти носи следващото удоволствие."
"Идва ми на ума в момента, когато бях втори клас, учителка беше майка ми.
Майка ми българка, беше назначена учителка в Сърбия, аз при нея учих.
И една страшна зима, горе на границата между бивша Югославия и Унгария, тогава нямаше парно отопление, кюмбе гори в класната стая, тя влезе госпожата, аз така ѝ виках, и каза:
„Деца, искам да излезете на прозорците, за да погледнете нещо. Какво виждате?“
И всички – сняг, висулки ледени, преспи…
„Не, не, каза, долу погледнете, долу!“
Ние погледнахме и някой, може аз да съм бил, каза: „Има пет-шест врабчета.“
„А, каза, погледнете ги хубаво, а сега се върнете по столовете. За тях искам да ви кажа нещо.
Вижте какво, има едни птици, които идват напролет, когато разцъфват овошките, когато цветята почват да цъфтят, те идват тогава у нас, па живеят известно време у нас, па се размножават, а като забръска към зимата си отиват някъде на топло. А тези врабчета, те стоят тука. Те тук са родени и тук ще умрат.
Те са посинели от студ, те са накокошинени от студ, но тук ще останат.“
Аз по-голям урок по патриотизъм не съм чул никога.
Затова искам да кажа – отиват от България слаби хора, силни хора не отиват от България.
Силните ще се борят, за да бъде и у нас така, както е там някъде.
А това „там някъде“, тези, които отиват, питаш ги защо, казват: „Еми защото там е уредено, защото там е хубаво.“
Да, само че това уредено и хубаво в тези страни не сме го направили ние.
Ние отиваме на метеното.
Ние отиваме наготово.
Номерът е да направим и у нас да бъде така, както е там, а това иска жертви, разбира се…"
