България се прекланя пред Васил Левски днес. Апостолът умира на 6 февруари 1873 година, когато в сила е Юлианския календар. След като в България е въведен Григорианския календар през 1916 г., отбелязваме смъртта на Левски 12 дни по-късно – на 18 февруари. Мястото на обесването му се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.
Възпоменателните церемонии обаче у нас се организират ден по-късно – на 19 февруари.
Предлагаме ви няколко стиха, посветени на Апостола на свободата:
БАЛКАНЪТ
„Балканът пее хайдушка песен…”
Христо Ботев
Днес не пее. Мълчи. Като ням е.
Нито стон, нито вопъл се чува.
Даже вятърът сякаш засрамен,
е заспал под върха и сънува.
И в полето не пеят жетварки
Тишината тежи под небето.
Изтерзана под слънцето жарко
съхне меката гръд на полето.
Няма смях. Няма плач. Като в сън съм.
Самодивите също ги няма.
Обикалят Балкана и търсят
паднал ничком юнак с люта рана.
Над главата с крилата орлица.
С кротнал вълк до безсилното тяло.
Няма никой. Небето без птици
е пустинно само. Опустяло.
Уморен и претръпнал Балканът
гледа мрачно, мълчи страховито.
Сякаш всеки момент ще подхване
нова песен за старите битки.
Та дано да я чуем в съня си
и гръмовният зов ни събуди.
Планината мълчи безпристрастно,
но живее със спомен за лудост.
***
Високо
Посветено на Васил Левски
Няма път до тебе, Синеоки.
Зимата пътеките е скрила.
Ще те стигнем, само ако скочим
лъвски от хомота до бесило.
Който скочи толкова високо,
закълни го пред кама и кръст
да не трепва нивга пред жестокост!
Свободата си да плаща с кръв.
Няма да сме много – неколцина.
Трудно престрашава се раята
да остави всичко заради родина,
да си сложи на дръвник глава.
Сигурно не помним път висок,
дето води до живот свободен,
щом увисва тежко, Синеоки,
в примката въпроса ти „Народе????“
Ивелина Радионова
„България навеки”
***
"НАРОДЕ????"
стр. 115
Дамян Дамянов
…А страничката, види се, е мокра…
Какво? Сълза? Кал? Кръв?… Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал – тъй чист дълбоко?
Той – чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал – ако е кал? – сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения – него – да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!…
За същия… Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"…
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял – "Народе????"
Ни глас, ни образ… Питанките – в мен!
И, грях – не грях, ги вадя и се кръстя –
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо…
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
***
Обесването на Васил Левски
Христо Ботев
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня."
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
