
Фамилното ни име е наследената съдба на рода и културното богатство на българите и най-вече това, че предците ни са разчитали изцяло на приридата, за да оцелеят. Доказателство са фамилиите Боров, Босилков, Брезински, Буков, Върбанов, Върбов-Ракитов, Гиргинов, Горянски, Грозданов, Грудов, Гюлмезов ( произлизащо от “гюл” – роза), Зеленогорски, Зюмбюлев, Луков, Мешеков (вид дъб), Орешарски, Орманджиев ( с произход от турското “орман”, означаващо гора), Папуров, Пчелинов, Пиперков, Пънчев-Кютюков, Рапонов (от “ряпа”), Розов, Семков, Сусамов, Съчков, Тополов-Каваков, Трендафилов-Гюлов, Трьнков, Трънски, Фиданов, Флоров, Хардалов, Церов (вид дъб), Чамкориев (от “чамкория” – борова гора), Чамсакъзов (от “чамсакъз” – борова смола), Черешаров, Чимширов, Чинаров-Ябланов, Чушков, Шипкалиев, Шипковенски, Шумков, Шумарев, Щирков, Яворов, Яворски, Ясенов и т.н.
Домашните животни също са били пръв помощник в работата на селянина и от тук идват фамилии като: Волов, Говедаров, Жребецов, Катърски и др.
Срещат се и такива, които говорят за животни-пазители или вредители: Котев, Мишков, Вълков и др. Фамилиите Свинаров, Мисирков, Кокошкаров, Скумриев идат от названия на животни, които присъстват на трапезата като храна.
Други разкриват връзката с дивата природа: Самсаров (от ” самсар” – белка), Мечков, както и митични: Змеев-Аждеров, а и обобщаващи: Зверев, Животинов. Факт е , че 5-вековното Османско владичество е голямо лексикално езиково наследство, което е наследено и при фамилните имена – Абаджиев, Кюркчиев и т.н.
Официално българите имат фамилни имена от от 1878 г. Тези, които не са просто по малкото име на дядото са сложени по професия и прякори, в болшинството лични, а не фамилни.
Други, особено по-гръмките, са били просто измислици на лицето, което се е записвало за пръв път в Българските регистри, защото в Турция фамилните имена са въведени едва от Ататюрк 1920г.









