На 94-годишна възраст почина обичаният български поет, сценарист, драматург и преводач акад. Валери Петров, съобщиха от семейството му. Той бе приет в петък във Военномедицинска академия в столицата по спешност в тежко състояние след прекаран инсулт.
Освен със стиховете си, 94-годишният Петров е известен на поколения българи с преводите си на „Комедии“, „Трагедии“ и 154 сонети на Уилям Шекспир на български език.
Валери Петров е академик на БАН от 2003 г, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга, номиниран е за Нобелова награда.
През 2013 г. той бе удостоен с Наградата за европейски гражданин на ЕП – за принос към българската култура и разбирателството между нациите. Тази година той получи медал „Иван Вазов“ на Съюза на българските писатели.
А всъщност Валери Петров е псевдоним на Валери Нисим Меворах, писал поезия, книги за деца, сценарии за филми, пиеси. Превеждал е от английски, немски, руски и италиански. Обичан творец и непоправим оптимист.
„Надявам се, че ще преодолеем трудностите. Как точно, не мога да кажа. Не съм нито икономист, нито политик, но съм човек на надеждата. Не може да сме свидетели на краха на една нация. Няма да стане тая работа“, припомня БНР неговите слова.
През 2010 г. той прибавя към колекцията си от награди и отличието от националното радио „Сирак Скитник“ за цялостно творчество. На връх 90-тия си рожден ден в интервю за „Хоризонт“ Петров напомня да не губим духовността си.
„Тази духовност е главната черта, която ни отделя от нашите предшественици в стълбицата на природата. Самото съществуване, самият живот е нещо невероятно. Дар Божи, дар на природата“, подчертава той .
Повечето го познават като изключителен поет, драматург, преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца. По-малко известен факт от неговия живот е, че през 1944 г. Валери Петров завършва медицина в Софийски университет, а известно време работи и като лекар.
После участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“. След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 — 1962), когато излиза и пиесата му „Когато розите танцуват”.
Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
Валери Петров почувствал силата на словото още 15-годишен. Дебютът в поезията му започва гимназиалния чин и като студент по медицина. „После, след като се дипломирах и поработих съвсем малко като участъков лекар – и то не другаде, а в Рилския манастир – дойдоха 9 септември и участието ми като армейски журналист в последната фаза на войната. Тъй че литературата, без да усетя, взе връх над медицината. Сега се шегувам, че в качеството си на лекар мога да предписвам без опасност за болния само аспирин”, споделя Валери Петров пред Монитор преди години. Той признава, че от медицината му е останало „само една студентска поема”.
„Аз съм забравил всичко от науката, а и тя е избягала много напред – век и четвърт е изминал от тогава. Но знае ли човек, от какво се е оформила душевността му? Понякога си мисля, че като съм учил пет години за последствията от недостига или излишъка от нещо в човешкия организъм, може би ми е останало някакво чувство за липсващото или ненужното в структурата на едно стихотворение. Това, обаче, са само предположения, колкото да се убедя, че учението ми не е било съвсем напразно”, споделя големият българин преди няколко години.
Да излекуваш тялото или душата – това е формалност, връзката е почти само словесна, казва Валери Петров. „Може би лечение може да съществува при тези, чиято душица е още мека и податлива. При това не с пряка дидактика, а главно по пътя на забавата и смеха”, твърди драматургът.
Валери Петров е роден на 22 април 1920 година в семейството на Мария Петрова, преподавателка по френски език в столични гимназии, и д-р Нисим Меворах, професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат — посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. Майката на Валери Петров е родена във Варна и там той прекарва много от ваканциите си, на ул. „Славянска“.[3] Валери Петров учи в италианското училище, т.нар. Италиански лицей (с гимназиален курс) в София, което завършва през 1939 г. Проф. Нисим Меворах и неговата съпруга Мария Петрова приемат протестанството в Евангелската църква на столичната „Солунска“, и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.
Валери Петров превежда от английски, немски, руски, италиански и испански, като най-известен е с преводите си на произведенията на Шекспир.
Той е академик на БАН от 2003 година, вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради „Пет приказки”, номиниран е и за Нобелова награда. През 2013 г. получава Наградата за европейски гражданин на Европейския парламент за 2013 г. – за принос към българската култура и разбирателството между нациите.
Когато розите танцуват
дори старикът става млад,
и пътищата му се струват
изпълнени със аромат
със смях, с шепот, със сълзи.
Валери Петров
ЦИТАТИ на ВАЛЕРИ ПЕТРОВ:
„Живота е крайно, като започнем – за съжаление – със самия него, живота. Но може би е безкраен живот това, че гените ни се предават на следващите поколения? Лошото е, че самосъзнанието на индивида свършва с неговата… с, така да се каже, свършека му.“
„Не съм привърженик на каноните. Изкуството винаги е било антипод на строгите правила и ако става дума за отношението ми към свободния стих, ще ви кажа, че макар сам да не мога да пиша помодерному, мисля, че не във формата е въпросът. Ако е за римата, то тя не е известна нито на римляните, нито на гърците. Друг е въпросът за употребата на мръсни думи в стиха, на изкуствената енигматичност, на писането “каквото ти падне” и на хвърлянето прах в очите на читателя – тук съм и възмутен, и отвратен, и отчаян за бъдещето на поезията. Това са явления, които само отварят вратата на изкуството за графоманията и я затварят пред читателите на поезията, които и без това стават все по-малко и по-малко.
„Благодаря на годините, че са ме изтърпели. Мъчех се да бъда и весел, и тъжен през тях. Животът е направен от зигзази, но е добре, като ги видиш тези зигзази, да има някаква линия”.
„Не съм от кресливите. В творчеството се стремя към съвършенството, към утвърждаването на доброто начало. Все едно, така се получи и стана, но начинът по който пиша своите стихове, изисква разбираем стил, близък много често до реалната случка. Изваждам нещата от случилото се и ги доближавам до нещо много по-дълбоко и по-остро, до нещата, съхранени в нашия живот, от които струи някаква искрица надежда. Защото е много лесно, когато си отчаян, а такива моменти всеки има, да решиш да предадеш своето отчаяние. Кой ти дава това право? Редно ли е така да правиш? Не е ли по-хубаво да търсиш моментите на светлина и оптимизъм?“
