Първата свобода е като първата любов. Никога не се забравя. И винаги се почита датата, на която е постигната. Вече 139 години признателните благоевградчани на 12 февруари свеждат глави пред подвига на своите освободители от турско робство. Така бе и тази година, а ритуалът по традиция бе в двора на храм „Въведение Богородично“ в Благоевград, където бяха положени венци и цветя пред паметната плоча на майор Иван Павлович Орлински. Церемонията е в знак на признателност към загиналите опълченци в Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. и към тези, дали свободата на град Горна Джумая /старото име на Благоевград/. За жалост джумалии усещат дъха на свободата за твърде кратко време. С влизането в сила на злощастния за цялото българско общество Берлински договор градът и районът преминават отново в прякото подчинение на турската военно-административна и политическа власт. Но местните хора не спират да се борят за постигането на своята окончателна свобода и приобщаването си към своята родина. И го постигат на 5 октомври 1912 година. Между двете освобождения в региона избухват три въстания – Кресненско-разложкото от 1878 г, Горноджумайското от есента на 1902 г. и Илинденско-преображенското на Илинден- 1903 г.
Но да се върнем към първото докосване до свободата за жителите на Горна Джумая. На 10 февруари 1878 г. руското командване издава заповед градът да бъде превзет от руските войски, които се намират в непосредствена близост. На следващия ден започват боевете в Рилското корито. Историческите сведения разказват как на 12 февруари 1878 г. руските войски влизат в град Горна Джумая, където са тържествено посрещнати от признателното българско население. Първи в града влиза един взвод кавалерия, за да разузнае действителното положение, след него пристига и авангардът, предвождан от майор Иван Орлински.
Историческите справки сочат, че само един залп от руско оръдие от хълма „Баларбаши” над града успява да уплаши и да прогони турците от населеното място. Градът освобождава отрядът на IV Мариополски полк, командван от майор Орлински. По ирония на съдбата освободителят на Горна Джумая се заразява от тиф и умира в началото на 1879 година, като е погребан в двора на градския храм. По-късно тленните му останки са пренесени в родната му страна, за да бъдат върнати обратно в Горна Джумая.
В навечерието на първата си свобода Горна Джумая има своите чети. А сред основните им организатори е един истински български общественик и просветител. Неговото име не се чува толкова често като тези на Васил Левски и Христо Ботев, на Георги Раковски и Любен Каравелов. Но той по нищо не им отстъпва, когато става дума за патриотизъм, възрожденски дух, себеотдаване в името на родината. Защото и за Арсени Костенцев освобождението на България и нейната съдба са над всичко. Готов е да жертва живота си за Отечеството.
Свързва името си завинаги с Горна Джумая, където днес на него са кръстени училище, читалище, улица. По онова време църковно-училищното настоятелство държи страшно много на доброто образование. Не се жалят никакви средства за знания. В населеното място училището е към храма.
„Тогава Арсени Костенцев е бил сред най-уважаваните учители в Македония. Славата му се носела навсякъде. Затова първите хора в Горна Джумая решават да го поканят да преподава в града. Пращат при него специална делегация с конкретно предложение за платата му като даскал”, разказва уредникът в Регионалния исторически музей – Елена Александрова. Костенцев има едно условие – с него да дойде и колегата му от Копривщица Константин Босилков. Речено – сторено.
Горноджумайци са готови на всичко, за да го убедят да учителства при тях. Не се ограничава само с преподаване. А се заема и с революционна дейност, организира мрежата на Българския революционен централен комитет. Заедно с Босилков превръщат началното училище в класно. Участва в ръководството на Горноджумайската община. През зимата на 1877 г. с даскал Петър Рафаилов организират местни чети за защита на българите от вилнеещите турски части и башибозук. В началото на 1878 г. е ясно накъде отива войната. Тогава турските власти го молят да гарантира защитата на мирното турско население, те пък обещават да пазят българите. Черкези обаче се промъкват в града и атакуват църквата. Костенцев грабва пушката и повежда българите срещу ордата, като самият той убива един от черкезите. Успяват да ги прогонят. И очакват руските войски да стъпят в Горна Джумая. Но напразно. Руският отряд, воден от майор Иван Орлински, спира победния си ход до Дупница.
С подписването на Одринското споразумение в края на януари 1878 г. Бойните действия са прекратени. Костенцев е част от делегация, която отива при Орлински и го моли да освободи Горна Джумая. Но майорът не смее да предприеме този ход на своя глава. След няколко дни обаче получава нареждане да настъпи към града и на 11 февруари стъпва с войниците си в местността Баларбаши над населеното място, уточнява уредникът Елена Александрова. Турският гарнизон в началото смята, че това са местни чети. Но щом турците чуват първия топовен залп, разбират, че срещу тях са руски войски и побягват на юг. Костенцев започва да работи в административното управление на града.
Преобладаващото турско население заедно с гарнизона се изтегля в посока Симитли. Посрещането на освободителите става на Сапунджи дере в района на днешния градски стадион. На мястото върху няколко обли камъка е поставен паметен знак. Тук благоевградската общественост на 3 март поднася венци и цветя.
“Веднага след освобождението на града, започва организирането на гражданското му управление. За окръжен управител е назначен Йосиф Вартоломеевич Шевченко, а за администратори в другите сфери на гражданския живот са назначени местни първенци и учител, сред които Арсени Костенцев, Васил Разсолков, хаджи Коте Чорбаджигошев, Спас Харизанов. От Горна Джумая и района веднага се записват доброволци в българската Земска войска, която е първата войскова единица на Княжество България”, разказва Александрова. По силата на Берлинския договор от юли 1878 г. целият Пирински край е върнат в границите на османската империя. Първите действия, които осъществяват гражданите на джумаята, обединени около учителите Арсени Костенцев и останалите са изпращане на петиции до представителите на Великите сили, с молба градът и регионът да бъдат присъединени към свободното княжество. Горноджумайци участват в митингите, правени в София и Пловдив, но мирните протести не дават резултат.
Самият Арсени Костенцев не спира да мечтае за присъединяването на Македония към Княжество България. През лятото на 1881 година се завръща в Македония като учител в Струмица, изпратен е от Българската екзархия. Поема и този тежък кръст – да се изтезава и да се кланя пак на турците, да напусне свободата. Взема със себе си 20-ина песнопойки с бунтовнически песни, за да ги разпространи в Македония. Близките му се опитват да го спрат. „Дал съм честна дума – или ще отида, или ще умра. Аз отивам да умра там, дето умират моите братя, ще споделя скръб и радост с тях”, непоколебим е Арсени Костенцев. В продължение 5-6 години е учител в различни населени места в поробена Македония. После се установява да живее в София, където работи в държавната администрация. Второто освобождение на Горна Джумая е на 5 октомври 1912 година. Части на VII-а Рилска дивизия помитат охраната на границата на османската империя, намираща се на моста на р. Рилска при село Бараково и освобождават днешния Благоевград. Частите на българската армия продължават победоносния си поход на юг и така освобождават окончателно от османско иго целия Пирински край. Този път завинаги.
