Петко Рачов Славйков е роден на 17.11.1827 г. във Велико Търново, в дома на Рачо Казанджията – в стар занаятчийски род. Бащата е слабо образован, но е с горд български дух.
Учи последователно във Велико Търново, Дряново, Трявна и Преображенския манастир. Независимо от това, усилено се самообразова с много четене в библиотеките на манастирите около Велико Търново. Голяма роля за образованието му изиграва и запознаването му с "История славянобългарска" на Паисий Хилендарски. По-късно учи в Свищов (при Е. Васкидович), разширява познанията си по гръцки и се запознава с произведения от сръбската и западно-европейската литература.
Първото му литературно произведение – "Акатист на три светители" – е запазено. През 1843 г. става учител във В. Търново. Но за написаното "Прославило се Търново със славни гръцки владици" е изгонен и последователно става учител в други села и градове – Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др. Преподава по взаимо-учителния метод, като продължава да чете. Развива важна културно-просветна дейност и до 1847 г. събира 2263 песни, пословици и поговорки.
Н. Михайловски го запознава с руските поети и писатели. От 1852 г. отпечатва първите си книги – "Смесена китка", "Песнопойка", "Басненик". Пише поемата "Бойка войвода" (1853) под влияние на революционните събития около Кримската война (1853-1856) и много бунтовни песни. След неуспешното въстание на дядо Никола в Търново, Петко Славейков насочва усилията си към пробуждане на националното съзнание. Като учител в Търговище издава български сатиричен вестник "Гайда". След като работи известно време във Варна, заминава за Цариград, поканен да редактира българския превод на Библията от Българското библейско дружество.
В Цариград П. Р. Славейков издава вестник "Гайда" (1863-1867), вестник "Македония" (1866-1872), списание "Ружица" (1871), сп. "Пчелица" (1871), сп. "Читалище" (1872-1873), "Звънчатий глумчо" (1872), в. "Шутош" (1873-1874), "Костурка" (1874). Славейков се очертава като най-известният български писател по това време в Цариград. Издава повече от 60 книги, вестници и списания (оригинални и преводни). Взема участие в черковната борба и става един от ръководителите й. По-късно бива учител в българската Екзархия.
За статията "Двете касти и власти" (в. "Македония") е арестуван и обвинен във връзки с революционния комитет в Букурещ.
През 1873 г. създава известната поема "Изворът на белоногата". През 1874 г. основава българска гимназия в Одрин, където се бори с гръцкото влияние върху българите. По-късно е учител в Стара Загора. Пише борчески стихотворения (1876), бива окован и затворен след Априлското въстание. Във възникналия пожар в Стара Загора загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. По време на Руско-турската освободителна война се сближава с руските войни, превежда през Стара планина отряда на генерал М. Д. Скобелев, става свидетел на шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.
След Освобождението се бори за демократична конституция заедно с Петко Каравелов като депутат във Великото народно събрание. Става председател на Народното събрание (1880) и министър на просвещението и вътрешните работи (1880-1881). Издава в. "Остен" (1879), в. "Целокупна България" (1879), в. "Независимост" (1880-1883), в. "Търновска конституция" (1884), в. "Истина" (1886), в. "Софийски дневник" (1886) и в. "Правда" (1888).
За подчертани демократични идеи и участие в политическите борби е арестуван, забранено му е да учителствува и му намаляват пенсията. Дълбоко огорчен, умира в София на 1 юли 1895 г.
И в оригиналните, и в подражателните си творби П. Р. Славейков доразвива българския език. Пише исторически патриотични песни и поеми, любовна и пейзажна лирика под влияние на руските поети Пушкин, Фед и Карамзин. Запазени са части от исторически патриотични поеми (написани най-вероятно под влияние на Паисиевата история – "Крумиада", "Кралев Марко", "Самуилка"). Издава два сборника с народни песни (1860, 1868), възстановява събраните пословици (17000 на брой). Освен поет, писател и журналист, П. Р. Славейков остава в българската литература и като преводач, филолог, фолклорист, основоположник на българската литература за деца, автор на учебници; проявява се като географ, историк и мемоарист.
Много от неговите произведения звучат актуално дори и днес.
На рождението на поета, ето две от най-популярните му стихотворения:
ТАТКОВИНА
Хубава си, татковино,
име сладко, земя рай,
сърце младо и невинно
за теб трепка, та играй.
Мили ми са планините
и на север, и на юг,
драги ми са равнините,
набраздени с наший плуг.
На уста ми сладка дума –
ще да бъде този кът,
дето Дунав, Вардар, Струма
и Марица си текат!
Дор на небо ясно слънце,
дор на очи свят, живот,
ще обичам аз от сърце
таз земя и тоз народ.
НЕ СМЕ НАРОД
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
"Аз не зная! Аз не мога!" – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика "Яман ни е нам хала!" –
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
Снимка: Wikipedia
