Преди 100 години Свети Илия разпрегна конете си и над многострадалната ни земя се понесе тътенът на едно въстание, събрало в юмрук Македония и Одринско, духа на една идея, стремежа към една обща съдба, жаждата за свобода и независимост.
И стана чудото – робът се бореше за свободата си, свободният – за съвършенство. Офицерите станаха войводи, поетите – четници, простите селяни – комити.
От Грамос планина през Якубица, от Галичица до Огражден. От Пирин планина до Родопа и Ахъчелебийско, от Фере и Дедеагач до Граматиково, Странджа и Цикнихор…
Срещу топовете, редовния аскер и башибозука се изправиха българите от Леринско, Воденско, Костурско, Охридско, Битолско, Гюмюрджинско, Одринско и поискаха свобода и обединение със свободна България!
Малко повече от 30 000 въстаници се изправиха срещу повече от 400 000 турски войници, дадоха повече от 300 сражения. Горите станаха домове, домовете станаха пепелища.
Повече от 15 000 хиляди български къщи в Македония и Одринско бяха опожарени. Обезлюдяха стотици села. Хиляди бяха изкланите, убитите, отвлечените, обезчестените…
И керваните на бежанците потеглиха към България. Увитите в парцали копита на конете газеха водите на река Рилска, преминавайки границата и пресъхналите от плач очи се взираха назад към пожарите на Македония.
Така почти във всеки български град се създаде по една македонска махала, по една тракийска махала…
Болката и раната на България – болка и рана, която вече 100 години гори снагата й и буди паметта й, която събира вятъра на тревожните нощи и люлее люлката на синовете й, която приспива чедата й, а после ги води по бойните поля.! Защото пожарите на Илинден и Преображение, страшните слова на! клетват а на Смилево и Петрова нива поведоха българските полкове и оцелелите въстаници по урвите на Родопската Шипка, по склоновете на Каймакчалан и Беласица, по кървавите полета на Люлебургас, Бунархисар и Чаталджа…
Погромът на едно въстание роди силата на една страна, вярата на един народ, стремежа към едно обединение…
В стената на Рилската света обител е вграден скромен паметник от черен гранит – паметникът на загиналите поручици от Рилския випуск “паднали за свободата на брата роб в Македония”…
В двора на селската църква “Св. Георги” в село Цапари, Битолско, в самото подножие на Пелистер, стоят забравени девет офицерски гроба на младши командири от бдинските полкове…
По сипеите на Мокра планина и Галичица – от двете страни на Охридското езеро, протегнали ръце едни към други – из фронтовите окопи бродят сенките на едва навършилите двадесет години български синове…
Нека запалим свещ за всички тях. Нека сведем глава. Защото това е Бъл! гария – руините на село Баница, запазили предсмъртните думи на Гоце, клетвата на смъртната чета на Радон Тодев, кървавите води на Преспанското езеро, лепкавата пръст по ръцете на оцелелите четници на Кондолов, пренесли костите му от Паспалевата могила…
Това е България, която винаги ще ни връща при себе си, която ще ни вика и ще ни врича, ще ни дарява любовта и земята си…
В белите августовски нощи Свети Илия разпрегнал конете си и над святата земя българска, отекнал тътенът на едно въстание, сбрало в едно Македония и Одринско…
После…
Рила и Пирин тръгнали, още Родопа Планина,
Балкана стар да попитат:
Чия е тази земя?
