В зловещите огнени клади, които вилняха цяла нощ в центъра на Пловдив и погълнаха завинаги Тютюневия град, изгоря и илюзията за културния Град под тепетата.
Докато мъдрите културни глави създаваха концепции и платформи за бъдещето на ценните сгради, новите варвари не се посвениха да съборят до основи един от най-хубавите складове – на ул. “Одрин” 8, а шест месеца по-късно пожар, за който пловдивчани са убедени, че е умишлен, изпепели още пет сгради. Така от Тютюневия град останаха само овъглени руини и мирисът на изгоряло и на пълно безхаберие.
Каквото и да се направи оттук нататък, то би било напразно и безвъзвратно закъсняло.
Шепа будни пловдивчани отново ще се съберат на протест, Общината ще сформира комисия за “инцидента”, виновните отново ще останат неназовани. И какво от това? Тютюневия град вече го няма и нищо не може да го върне – нито прокурорски разследвания, нито оставки, нито гражданско неподчинение.
“Докато мъдрите се намъдруват, лудите се налудуват”, или както написа в социалната мрежа художникът Румен Нечев, “докато се накултуркаме”, загубихме не само архитектурна и историческа ценност, но и нещо още по-важно – културната памет на града си.
Защото Тютюневият град не е просто част от историята на Пловдив, а и един от символите на новото време на предприемачество и съграждане след Освобождението. Времето на състоятелните тютюневи търговци Магърдич Томасян и Кеворк Гарабедян, които в началото на миналия век създават първото тютюнево предприятие “М. Томасян и сие” и поставят началото на модерното обработване на тютюн в България. През 1907 г. цигарите “Томасян” първи получават златен медал за качество на международното изложение в Лондон. Предприятието произвежда рекордните за времето си един милион цигари на смяна. То е сред 10-те най-големи данъкоплатци в страната. Изнася за Германия и Австро-Унгария, Швейцария, Франция и Англия.
И до днес Тютюневият град носеше спомена за времето на Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Костадин Манджанис, които полагат основите на тютюнева работилница “Слънце”, на Димитър Ставридис и Димитър Маринов (Мардас), на Карло Вакаро и на още много състоятелни и влиятелни пловдивчани, съградили нещо ценно, което днес техните потомци допуснаха да бъде унищожено по най-безскрупулния начин.
След двете национални катастрофи през 1913 и 1918 г. в Пловдив пристигат хиляди български бежанци от Егейска Македония, Беломорска и Източна Тракия, които намират препитание в тютюневите фабрики, а градът се превръща в най-големия център на преработката на тютюни и производството на цигари в България.
От онези времена бяха останали само полуразрушени, но достолепни сгради, за чието стопанисване държава, община и частни собственици си прехвърляха отговорността. Фондация “Пловдив 2019” пък създаде проект за Тютюневия град, обяви идеен конкурс за съживяване на квартала и му отреди значимо място в проявите през 2019-а, когато Пловдив ще е Европейска столица на културата.
Опожаряването на ценните сгради обаче потвърди за пореден път горчивата истина, че не “дебатите”, “концепциите”, “пърформансите” и “хепънингите” са мерило за културата на един град и на една общност, а отношението към завещаното от предците, към всичко, което са ни оставили онези преди нас, за да го съхраним и да го предадем нататък. Не само че не го опазихме, но и допуснахме да бъде унищожено по най-варварския начин, нагло и безкултурно. За каква европейска столица и за каква култура говорим тогава?