Ивайло Петров е сред най-добрите български писатели. Той е роден на днешната дата през 1923 година в село Бдинци, област Добрич. Най-голяма известност му носи знаковият роман „Хайка за вълци”. Петров, чието истинсто име е Продан Кючуков, завършва гизназия и е изпратен да служи войник в бивша Югославия в Нишка Баня. Там на 28 август 1944 г. цялото свързочно поделение, в което той служи, е арестувано от дотогавашните ни германски съюзници. На 9 септември се прибира в Шумен, но след няколко месеца е мобилизиран от новите ОФ власти и е изпратен на фронта срещу германците в Унгария, където на два пъти се разминава на косъм от смъртта.
Тези спомени, свързани с войната, го карат да напише „Преди да се родя и след това”. Учи няколко семестъра право в Софийския университет, както и графика в Художествената академия при Александър Бешков.
Първият му сборник е „Кръщение“(1953 г.), а с повестта „Нонкина любов“, която излиза на следващата година, Ивайло Петров става изключително популярен.
Автор е на повече от 20 книги, повечето от които са преиздавани многократно в България и чужбина: „Мъртво вълнение“, „Преди да се родя и след това“, „Объркани записки“, „Баронови“, „Циганска рапсодия“ и др. Несъмнено най-значителното му произведение е романът „Хайка за вълци“ (1982), който за броени години се превръща в класика и получава наградата на Съюза на българските писатели за 1986 година.
Романът е драматична сага, чието действие обхваща дълъг и драматичен за България период – времето на първите години след Втората световна война до 1965 г. Съдбите на Иван Шибилев, Мона, Жендо, Калчо, Николин, Стоян Кралев, на техните синове и дъщери, се сближават и възпламеняват от страсти и конфликти. Книгата е разказ за хора, които по време на сталинизма се раждат или умират, заради това, което обичат. Хайката за вълци е символ на неистовото желание за мъст и разчистване на сметки, чийто изход е представен като душевна болка, породена от изгубеното човешко щастие. Писателят умира на 16 април 2005 година в София.
Предлагаме ви някои от знаковите цитати в най-прочутия му роман „Хайка за вълци”:
“В религиите се казва, че бог е създал човека, а то е тъкмо обратното. Човекът е създал бога като упование и надежда”.
“Който отмъщава и убива дори на законно основание, като мисли, че ще премахне едно зло, той причинява друго зло. Да убиеш убиеца на брат си, ще причиниш на близките му, които са невинни, същото зло, което е причинил на твоите близки. Вместо десет ще страдат двайсет души – злото е отмъстено, но не и премахнато”.
“От всички книги, които бяха му попадали, Библията му направи най-силно впечатление. Беше поразен от това, че описаният в нея живот отпреди хиляди години напълно прилича на сегашния, само имената на държавите, градовете и хората са различни. Навсякъде войни, бедност и нищета, подлост и лъжа, насилие и робство, радост и щастие. Защо е живяло това човечество толкова хилядолетия, щом не се е променило ни най-малко, не е станало ни по-лошо, ни по-добро, питаше се той и си отговаряше: хората май само са се размножавали на този свят и нищо повече”.
“И все съм се чудил какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот, трижди проклет да е! Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят”.
“Понякогаш тъй ми се стяга душата, че ми иде нам кво да направя. Ей тъй, да зарежа всичко и да отида някъде, да си сменя кожата”.
“Всички знаем народната поговорка "Бог дава, ала в кошара не вкарва". Какво иска да каже народът с тази поговорка? Че не на бога се надява, защото го няма никакъв, а на себе си. Простият народ сам от опит е разбрал тази истина, а вие, поповете, му бъркате ума и го заблуждавате. Толкова несправедливост, толкова глад и болести, толкова човешки трагедии има на този свят, а вашият всемогъщ бог седи горе със скръстени ръце и гледа сеир. Иди, та му вярвай след това”.
