Близо месец вече е с отворени врати за миряни обновената главна църква на прочутия средновековен и възрожденски мелнишки манастир „Св. Богородица Спилеотиса”, който е в руини. Построен е в началото на XIII век от най-забележителния владетел на града деспот Алексий Слав от царската династия на Асеневци. „Богородица на Светия пояс”, съкратено ”Света Зонá”, е второто име на тази обител, от XVIII век насам, единствена с това посвещение в България. Храмът и целият манастир имат не само дълга, но и много интересна, на моменти драматична история.
Манастирът „Св. Богородица Спилеотиса” („Св. Зонá”) е емблематичен християнски ансамбъл в археологическия резерват и е с национално значение. Той е изграден през 1209-1211 г. в източния край на монашеската зона на мелнишката крепост на платото „Св. Никола” южно над Мелник като пръв манастир на деспот Слав, който се е проявил с голямо църковно-манастирско, гражданско и военно строителство в града-столица на неговата „Малка България” в първите десетилетия на ХІІІ век. Функционира с преустройства поради скални срутвания и разрушения от земетръси и пожари до началото на ХХ век, след това е изоставен и започва да се руши.
Главната му църква „Св. Богородица” е реставрирана за последен път през 40-те години на миналото столетие. Той е от типа на частно-владетелските манастири, строени на Балканите през ХІІ – ХІV в. за възхвала и помен на подвизите на владетели и други велможи, и техните семейства, в които те често прекарвали последните години от живота си. Понякога дори приемали монашество, намирайки в обителите и вечен покой. Манастирът е построен е на „свято място” – издълбана в скалата в западния склон на манастирската тераса малка пещера-монашески скит (спилеон на гръцки език), включена в основната структура на манастира, причина за названието му „Св. Богородица Спилеотиса”, т. е. „Св. Богородица от Пещерата”, свързано с нейното Успение.
През ХVІІІ в. приел и името „Богородица на Светия пояс” по едноименен параклис на Ватопедския атонски манастир, в който се пазят части от дадения на св. Тома по поръка на Божията майка нейн пояс с чудотворно изцелително действие. Деспот-Славовият манастир е най-богато документирата монашеска обител в България, с ред църковни акти чак до ХІХ в., по-голямата част от които се пазят във Ватопед, на който станал главен метох в Македония през 1365 година по волята на деспот Йоан Углеш. Те са свидетелство за устройството му, за неговите многобройни богатства във вид на живописни творби (икони), книги, луксозна посуда, две камбани, поземлена собственост, сред която цели села, воденици, други манастири и ред църкви, все дарения – от основателя му, от много други ктитори (дарители) – светски лица или духовници (българи, византийци, сърби) през вековете.
Най-ценен документ е сигилият (дарствена грамота) на Алексий Слав от 1220 година, който е най-ранният засега български частновладетелски акт. Деспотът му дава пълен фискален имунитет и независимост от всякакви други владетели, и дори от мелнишкия митрополит, ограничавайки до минимум властта му над монасите. Нарича манастира „деспотски и царски”, с повелята да е „царски” след смъртта му. При по-късната византийска власт в града тя е уважена – манастирът е „василевски”, т. е. императорски.
Историята на тази обител е значително обогатена при археологическото му проучване, проведено през 1979-1981 г. от екипа на проф. д.и.н. Виолета Нешева от НАИМ-БАН. Установени са етапите на строителство и преустройства, разкрити са останките от манастирските стени, защитна кула, главната, Богородичната църква, до нея – възрожденската църква „Св. Спиридон”, хранителен корпус с магерница трапезария и водохранилище, сграда с жилището на игумена, помещение за гости, библиотека, корпус с монашески килии, некропол,
както и „пещерата”, и костницата „Св. Пантелеймон” (тя е извън манастира, на отсрещна височина”. Особена ценност са намерените фрагменти от стенописи от XIII и от XVI век. Първите са различни по стил от стенописите на църквата „Св. Никола” в Мелник, изписани в 1208-1209 година, но показват близост с изкуството на балканските провинциални творчески центрове като Солун, Търновград, Охрид, Верея, Костур. Те са от регистър от едри фигури на светци в цял ръст долу и многофигурни композиции в горните регистри. За съжаление, руините, които днес са консервирани, са оскъдни, но са дали възможност да се възстанови, макар и само графично, архитурният образ на манастира през XIII – XVI век и от края на XVI- началото на XX век, през втория период с наполовина съкратена площ и обем заради срутване на скалата в пропастта.
Не се знае по архивни писмени данни дали реликвата „Честният пояс на Св. Богородица” е гостувала някога в манастира, но това е допустимо. Още повече, че през 1636 г. двама мелничани – Константин Димитриу Каламбакис и Пасхали Георги Пасхали, единият е златар, заедно с йерей Генадий са посветили и дарили на католикона (главната църква) на Ватопед една сребърна кутия, изработена в Мелник, за съхраняването му. По същото време ръкопис, притежание на „Спилеотиса” или на „Св. Богородица Пантанаса”(вторият Деспо-Славов мелнишки манастир), бил подарен през 1649 г. от мелничанина псалт Палатий на ватопедския монах Партений.
Хората в Мелник се гордеят, че след славното минало на манастира „Св. Богородица Спилеотиса” /„Богородица на Светия пояс” поне главната му църква ще има и добро бъдеще. Вярват, че ще се развие поклонническият туризъм в града им. Църковно-манастирското културно наследство тук е безценно богатство, което привлича още от края на XVI век вниманието на множество различни специалисти и любители на старини – българи и чужденци, с разнообразието и високостойностните си архитектурни и художествени ценности с неповторимо обаяние. Градът е епископска резиденция още от VI век, от това време датират първите му храмове.
В миналото някои наричали Мелник „Града на 100-те църкви”, сравнявали го с Йерусалим. Като „Богозиданият град” е упоменат в грамота от 1356 г. на сръбския крал Стефан Урош, “богопазен” или “богоспасен” град-крепост се споменава в акт на Константинополския патриарх от първата половина или средата на ХІV в. По писмени сведения през XIX век Мелник е имал между 64 и 82 църкви и манастири, като сред манастирите „Св. Зонá” е първостепенен по значение. „Спасихме църквата и от руини я отворихме отново. Направихме го, защото всеки храм е средище на вярата и българщината”, казват жителите на най-малкия ни град.
