„Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна"
Всички помним този, може би, най-прословут цитат от разказа "Албена" на Йордан Йовков. Големият български писател е роден на 9 ноември 1880 г. в Жеравна. В Котел завършва основното си образование (1895), в София – гимназия. След дипломирането си живее в Добруджа, където се преселва семейството му. През 1900 г. се преселва в село Долен извор. Завършва школата за запасни офицери в Княжево 1902 – 1904 г., като по време на обучението си публикува първата си творба – стихотворението „Под тежкия кръст“ (вестник „Съзнание“, бр. 9, 26 октомври 1902 г.). В началото на 1904 г. се записва в Юридическия факултет на Софийския университет, но смъртта на баща му осуетява следването му.
Йовков се завръща в Долен извор и учителства в различни добруджански села до 1912 г., когато е мобилизиран. Участва в Балканската и Междусъюзническата война като командир на рота в 41 пехотен полк. През юни 1918 г. е ранен по време на битката край Дойран, а месец по-късно е повишен в чин.
След войните Йовков се установява в София и работи като редактор на списание „Народна армия“, където в бр.1 публикува очерк за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. През есента на 1915 г. отново е мобилизиран и изпратен в град Ксанти, a година по-късно е командирован в редакцията на списание „Военни известия“. След края на Първата световна война настъпва един от най-тежките периоди в живота на Йовков. Втората национална катастрофа го заварва в Добрич. След трудни дни, изпълнени с душевни терзания и материални несгоди, и след като Добруджа е окупирана от румънците, Йовков минава нелегално границата и се установява във Варна, където става учител до есента на 1920 г. След застъпничество на приятели от София е назначен в българската легация в Букурещ. През 1920 – 1927 г. е редовен сътрудник по печата; постоянно е понижаван в длъжност, поради което в края на 1927 г. напуска легацията.
Последните 10 години от живота му са изпълнени с творчески труд и изтощително напрежение, което се отразява на здравето му. През есента на 1937 година заминава на лечение в Хисаря. Поради влошеното му състояние е откаран в Пловдив и опериран по спешност в Католическата болница в Пловдив. Открит е рак на стомаха в напреднало, безнадеждно състояние. Също рак в жлъчката, освен това апандисит. На 15 октомври 1937 година Йовков издъхва.
70 книги на невероятния майстор на късия разказ са преведени на над 25 езика, а отделни негови творби – на над 37, сред които и арабски, виетнамски, китайски, персийски, полски, фински, хинди, шведски, японски и други езици.
Предлагаме ви да си припомним Йовковия свят и неговите герои:
„Мъдрец наистина беше Сали Яшар, много нещо беше видял, много нещо беше преживял, но едно беше ясно за него: с мъки, с нещастия е пълен тоя свят, но все пак има нещо, което е хубаво, което стои над всичко друго — любовта между хората.“
„Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му.“
„Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него.”
„Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!"
„Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш.“
„Серт жена! " – помисли си Давид, но веднага му мина през ума: „Евтимия има право, ако не са жените, нас и кучетата няма да ни ядат. На нас ни дай да седим в кръчмата и да бистрим политиката.”
„Като чу гласа му, момичето се обърна. Слабо беше, изпод завивката едва личеше снагата му, стопена от болестта, лицето му беше восък, но очите му бяха още светли, още млади и усмихнати.”
„Думата е страшно нещо, в нея са затворени изразните средства на всички изкуства: бои, линии, форми, звукове, движения – всичко, стига да можеш да боравиш с тия нейни богатства”.
„Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време.”
„Другоселецът остана сам. Нито имаше кой, нито можеше някой да му помогне. Той клекна до падналия кон. После седна, взе главата му и я тури на коленете си. Гледаше го едно око голямо, препълнено с мъка и вътре в него светеха лъчите на звездите.”
