Около 46 милиона британци днес гласуват на референдум, за да решат дали да излязат от Европейския съюз или да останат в него. Как обаче се стигна до народното допитване, резултатите от което ще решат съдбата на Острова, а вероятно и на целия ЕС?
Английското издание THE WEEK припомня, че идеята за организиране на референдум във връзка с членството на Великобритания в ЕС се обсъжда от години, но едва през 2015 въпросът се повдигна сериозно. Победата на Консервативната партия на изборите през 2015г. активизира поддръжниците на тезата, че народно допитване трябва да се организира до края на 2017г.
Премиерът Дейвид Камерън, който в момента кара втория си мандат, обеща, че референдум ще има, след като в собствената му партия се появи разцепление по въпроса за бъдещето на Острова в ЕС. Торите започнаха да губят доверието на избирателите заради възхода на популистката партия Британската партия на независимостта (Ukip) на Найджъл Фарадж, превърнал се в гласа на недоволните от политиката на ЕС. Анализатори смятат, че ако не беше натискът от страна на Ukip, Камерън най-вероятно нямаше да организира реферндум.
През зимата на 2015г. министър-председателят предприе обиколка на европейските столици, за да се опита да предоговори някои условия за членството на британците в ЕС. Тя приключи през февруари, а резултатът е определян като спорен, макар Камерън да го представи в светлината на успеха. Дейвид Камерън заяви, че ще се посвети “със сърце и душа” на кампанията за оставане на Великобритания в “реформиран ЕС”. Въпреки това той даде свобода на министрите от кабинета си да агитират свободно в полза на собствените си позиции. Някои от тях искат Острова да напусне съюза.
За какво се договори британският премиер със своите колеги от другите европейски държави? Това припомня openeurope.org.uk:
-Държавите извън еврозоната (като Великобритания) да не бъдат задължавани да участват в т.нар. “спасителни планове”, с които се финансират държавите в икономическа криза (като Гърция).
-Правилата за банковите регулации да не важат изцяло за страните, които не са приели еврото като официална валута
-Работа за по-силна економическа интеграция между европейските държави, но не и за продължаваща политическа интеграция, тъй като британците искат националните правителства да запазят суверенинтета си във възможно най-голяма степен
-Създаване на “червена карта”, която ще позволи на 55% от националните парламенти на страните членки да възразяват срещу проектозаконите на Страсбург и Брюксел. Гласът на всяка държава ще има еднаква тежест. Сега има “жълта карта” и “оранжева карта”, които обаче позволяват тези проекти за закони да бъдат ревизирани, не отхвърляни. Червената карта регламентира точно отхвърлянето на закони, наложени от ЕС, ако националните правителства сметнат, че то не е приложимо в страните им
-Ограничаване на социалните помощи за мигранти, ако държавата реши. Това ще става през първите 4 години от престоя им във Великобритания в случай, че правителството прецени, че натискът върху социалната система става твърде голям.
-Острова си запазва правото да депортира мигранти, които не са си намерили работа 6 месеца след получаване на статут
-Великобритания настоява да се разреши на държавите да отказват достъп на мигранти до тяхна територия, ако поведението и връзките им в миналото бъдат оценени като “рискови”.
Въпреки всички тези договорки, британците не са напълно удовлетворени от състоянието на страната си като членка на ЕС. Анализатори обясняват, че една от причините е чувството за независимост и столетия на непрекъснат държавен суверенитет, калени в борбите с нацистка Германия. “Нямаме нужда от дълбоки политически съюзи, защото ние се чувстваме по-специални от останалите. Континентална Европа е преживяла множество войни и е дълбоко травматизирана, но Великобритания не е била окупирата от Хитлер и е единствената, която през Втората световна война решително му се противопоставя”, обясняват те.
