Нищо не зависи от нас, тая държава никога няма да се оправи – това е хленчливият лайтмотив, с който възпяваме апатията. Апатията, която ни отчуждава от собствения ни живот. Апатията, заради която не гласувахме в неделя.
“Ромите загърбиха мирния атом. Секциите пустеят, няма ги мутрите и прекупвачите.” – из новините на в. “Стандарт”
Референдумът отмина, но за него ще се говори още дълго. Очакват ни няколко месеца, през които всички ще се изкажат по темата – гласували и негласували, политически лидери, прилежащите им политолози и социолози и независимите такива, жителите на Белене и Козлодуй, ромите и националистите, предводителите на подписки и инициаторите на антиподписки.
Парадоксалното в случая е, че тъкмо встрастеното до запененост или аналитичното до скодоумие говорене издават всичката многолика апатия, превзела от години българското общество. Демотивацията да се участва в референдума е същата като останалите, които ни отчуждават от собствения ни живот. Възпяваме я с хленчливия лайтмотив, че няма смисъл, че нищо не зависи от нас, че тая държава никога няма да се оправи.
“Нема пари, нема гласуване“
Защо няма смисъл ли? Защото в основен и единствен хоризонт от години наред и на всички равнища се утвърждават единствено и само парите, те се отъждествяват с авторитета и щастието. При това не кои да е пари, а придобитите с удар или измама, заграбените безнаказано, демонстриращите новобогаташки лукс и дебелашко благосъстояние. Почтената работа, дори общественополезна, дори свръхквалифицирана и прецизно свършена сякаш не обслужва нито елементарното съществуване, нито представите ни за добра реализация. Все по-често се превръща и в обект на присмех и (само)презрение. Трудиш ли се честно, понякога и на две-три места, за да вържеш двата края, значи си минат, пълен бунак, изпързалян от съдбата. Особено сред младите се разрастват лентяйските нагласи и развращаващите възгледи от типа “Да не съм луд да работя за петстотин лева”. Повечето роми го преформулираха на “референдумен език” така: “Нема пари, нема гласуване”. Тук някъде, в отпадането на почтеността от всички ценностни скали, е първият източник на апатичните нагласи сред българското общество.
Защо нищо не зависи от нас ли? “Защото всичко е заговор и привидност: пряката и представителната демокрация също” – убедени са повечето българи. Множеството тиражирани лъжи по време на предреферендумната агитация предопределиха не само ниската избирателна активност, но и усещането за липса на уважение към мислещите аудитории. Недоскалъпеният и рестриктивен закон, приет от предишния парламент, озъбеният интерес на разни енергийни лобисти, петимни да “увиснат и на тая жица” като посредници, и разпространяваните слухове – всичко това сгъсти атмосферата на злорадо ожесточение.
Провеждането на референдума като че ли бе употребено най-вече за взаимонастървяването на хората по политически признак, а крайните резултати от масовото неучастие бяха разчетени от повечето партии като победа над опонента и врага.
Какво се иска от нас?
В дискусионно студио известна журналистка обясни, че не е гласувала, защото чака времето, “в което не само ще бъдем питани, но ще бъдем и чути”. Но едва ли има шанс това време да настъпи, ако не съучастваме в него, ако не го предизвикваме активно, ако не го изискваме властно. От нас зависи, дори и да не бъдем питани – последните примери са отстраняването на набедения “анголски професор“ от управителния пост на фонд “Научни изследвания” и поисканата оставка на министъра на просветата Сергей Игнатов.
“Тая държава”, както наричаме страната, в която живеем и отглеждаме децата си, може да се оправи само ако се припознаем като нейни граждани, а не като нейни врагове. Но с това изречение започва друг наръчник, а не наръчникът по апатии, в какъвто превърнахме референдума.
