Този следобед поляната в големия двор на Регионалния исторически музей (РИМ) – Плевен беше огласена от викове и гърмежи. Мъже и жени от луковитското сдружение „Св. Вмчк Георги Победоносец” представиха възстановка на историята на Вълкашин войвода. Легендата за него разказва, че някъде в края на 18-и век Вълкашин, наричан и Вълчан излязал сам да хайдутува в горите край Горни Луковит. Помагал му, подобно на Робин Худ, свещеник – поп Натанаил.
Възстановката показа мирния живот на българите, забавите им по време на седянка, нападение на османлии, които избиват мъжете и повеждат жените в робство. Как поп Натанаил бил издаден, а после – спасен, защото овчарче казало, че ще го водят на заточение в Диарбекир. Спасителят му, естествено, бил Вълкашин войвода. Той се би със саби с онбашията и го победи. Всички се хванаха на празнично хоро.
Многобройната публика в двора на музея, половината от която бяха деца, остана впечатлена от атрактивното изпълнение. А удивителна на емоциите постави гърмежът на черешово топче. Въпреки че председателят на сдружението, Георги Георгиев предупреди, както Боримечката, че топът ще гърми, оглушителният взрив беше много силен и истински. Накрая участниците и официални гости, сред които беше зам.-областният управител, арх. Бойко Балтаков, си направиха обща снимка.
Организатори и домакини на събитието заедно с РИМ – Плевен бяха военнопатриотичните съюзи и Военен клуб – Плевен.
Eто я историята за Вълкашин Закрилника, разказана в блога на Георги Михайлов:
Стовари се турската чума над българския род! Настанаха времена на страдания и неволи. Затри се всяка надежда у хората. Вече 300 години как турчин гази българска земя и Христова вяра. Разбягаха се хората, изпокриха се в горите. В Горни Луковит мюсюлманските къщи се изравниха по брой с христиенските. Времената бяха страшни. И ето – появи се Вълкашин. Той бе зрънцето топлина, онази малка светлинка, що топлеше душите на хората и сгряваше сърцата им. Беше Вълкашин крило за бедните и онеправданите, беше той опора за хората и съдник за дивите турци, що гнетеха людете Божии и утежняваха дните им премного. Като да слънце не изгряваше за българския род.
Вече 12 години как Вълкашин, зван още Вълчан, хвана гората и със зверове и птици общуваше и дружина събираше. Познаваше той долищата и те на песните му пригласяха, та дъбравите ехтяха от юнашкия му глас и омайваха птици и млади девици.
Поспряха се турците, сепнаха се. Какъв е тоя Вълкашин, още Вълчан наричан? Човек ли е? Вълк ли е, та не могат да му хванат дирите в гората? А той като на стадо овци им се спуска и винаги взима това, за което е дошъл?
И тръгна из народа думата за Вълчан войвода, Закрилника. Пръв помощник му беше отец Натанаил, свят човек, на Бога вречен. Помагаше и той на людете с утеха и смирение. А кога виелиците сковаваха гората, Вълчан при него диреше подслон, на сигурно. Че бе малка и закътана черквицата на Натанаила в гората, схлупена – турците не даваха Христовия храм да се подава много-много от земята. Натанаил бе пригодил тайник, та Вълчан и още един от неговите люде да могат да зимуват, дорде мине студения вой на северняка.
И стана така, че турците узнаха за това. И проводиха заптиета, та запряха отец Натанаила, съдиха го, още осъдиха. Но рече някой – той е божи човек, не бива с кръвта му да се скверним, на заточение да го пратим, в Диарбекир! И поведоха отец Натанаила, окован във вериги, към Диарбекир. Но се намери овчарче, та отнесе вестта на Вълчан войвода. И той с трима другари се спусна да отърве светия човек, що толкова зими подслон му беше давал и укрепвал вярата, спусна се той брата българин да спасява.
Вървяха заптиите и се подиграваха със свещеника. Мислеха се сигурни и се не плашеха. На висок глас шеги си подхвърляха и току се канеха на попа брадата да отрежат. Вървяха те с лека душа, към дома си отиваха. И не знаеха, че Вълкашин, още Вълчан наричан, с другари пътя им е превардил. Остра сабя извадил, с пушка бойлия премерил феса турски, погански и за кръв неверна жъден.
И ето на – от гората задали се заптиите с клетия отец във вериги, и пропука пушка, и втора, трета! С вой се просна ничком едно заптие. Другите се пръснаха, стреляйки напосоки. И се завърза схватка. Заехтя гората от пушки огнебойки и клетви турски. Като видеха, че изхода е несигурен, турците се премериха в отеца, който прихлопил очи, в молитва вдаден, стоеше насред битката. И хвърли връз него лют куршум едно от заптиетата, та го уцели в лявата нога, високо, току под корема. Изохка Натанаил и се свлече на колене.
Като виде това Вълкашин тутакси се спусна с гола сабя връз заптиите! Наравно с него излетяха и другарите му. Засвяткаха остриета, ехтяха пистолетни изстрели. И ето – побягнаха турците. Един в бързината се препъна та падна. Понечи да стане, но куршум го прониза и повече не мръцна.
Утихна гората, разсея се дима от битката. На поляната се сбраха юнаците, а сред тях Вълкашин и Натанаил. Помагаше войводата на отеца да се изправи на ноги и оглеждаше загрижен раната. Подхванаха отеца двама четници, Вълкашин хукна за биле, другара си да отръве от лютата рана.
И ето, така се случи това. Успя хайдутина да отърве другара си. Разказват, че още години имали и още много подвизи извършили. Разказват, че минали оттатък Балкана и оттук вече нишката се губи във времето.
