Мостът на Мустафа паша (наричан също Старият мост) е пътен мост, пресичащ река Марица при Свиленград, България. Той има зидана каменна конструкция, съставена от 20 свода с най-голям отвор 18 м. Мостът има ширина 6 м и обща дължина 300 м. Той е построен през 1529 година от известния османски архитект Мимар Синан и е част от вакъфскикомплекс, включващ още кервансарай, джамия, чаршия и хамам. Финансиран е от султанския везир Дамад Мустафа паша. По-късно около комплекса възниква град Мустафа паша, днес Свиленград.
В средата на моста е поставена мраморна барелефна плоча с османски надпис на, който в превод гласи:
„Този мост построи, когато бе халиф най-великият от султаните султан Сюлейман хан, син на Селим хан, да бъде продължител на безопасността и сигурността му техния везир Мустафа паша – Бог да го покровителства за това, което създава. И то [построяването на моста] бе най-дълготрайното негово добро дело през годината, на дата на която стана едно вечно добро дело.“
Мостът бил строен от български майстори и няколко хиляди души работници. Хоросанът бил правен с яйца, събирани от населението на цяла Тракия. Пашата похарчил много пари – четиристотин кесии алтъни, и мостът станал един от най-хубавите и здрави в цяла Европа. Когато бил завършен, турският султан, който прекарвал лятно време в одринската си резиденция, отишъл да го види.
Според легендата, когато султанът видял красивия мост поискал да го купи за своя хаир и предложил на Мустафа паша похарчените четиристотин кесии алтъни. Тъй като много се гордеел с този мост Мустафа паша се смутил, но не искал да огорчи султана. Затова го помолил да го остави да размисли още едно денонощие. Султанът се съгласил.
Прибрал се Мустафа паша в конака си и се отдал на размисъл. Един ден и една нощ не мигнал и решил да не продава моста. Но се страхувал от султана, че ще му го отнеме против волята, и затова се отровил.
Когато научил, султанът побеснял, че със смъртта си пашата му отнема възможността да стане собственик на моста. В яда си Сюлейман изрекъл жестока клетва – който пръв премине през моста, да загуби най-свидното, което има. Султанската клетва бързо стигнала до жителите на града. Радостта им от построяваното на моста веднага посърнала пред проклятието. Построен с желанието да бъде полезен на хората и да ги радва, сега мостът се издигал над мътните води на Марица като трагичен символ на една нелепа смърт, знак, вещаещ само мъка за този, който премине по него.
Дълго време никой не се осмелил дори да стъпи на моста. Със свито от тъга сърце бащата на Мустафа паша гледал от прозорците на своите сараи безлюдния мост и мрачно клател глава – саможертвата на сина му се обезсмислила. Поболян от загубата на чедото си, старецът преживявал и опорочаването на най-благородното дело на своя син. Хората строели дървени бродове или пък преминавали с лодки на отсрещния бряг, никой не искал проклятието да се стовари върху него с цялата си мощ.
Дълго време бащата на Мустафа паша мислил какво да направи, че да им върне отново това, за което синът му жертвал живота си. Един ден, твърдо решен да премахне проклятието, старият паша потеглил към моста – нямало какво повече да губи, най-свидното за него, синът му, отдавна вече лежал под черната земя. Бащата бавно, но смело поел по моста, съзнавайки, че само така може да отърве града от зловещата клетва. Тук легендата за стария мост завършва. Построен за себап на хората, защитен с цената на живот, проклет, а после спасен от бащината любов, символът на Свиленград е като че ли още доказателството за народните поверия, според които здравината и устойчивостта на мост или сграда трябва да се откупят с цената на човешки живот. По някакво странно стечение на обстоятелствата пък изписването на годината, в която е завършен строежът на моста, 1512г., съвпада с арабската дума “ебедие”, което в превод означава вечност.
