Мара Белчева е известна българска поетеса и преводачка. Родом от Велико Търново, тя следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891) следва филология във Виена. Поетесата овдовява само на 23 години. Съпругът й е застрелян по погрешка при атентат срещу министър-председателя Стамболов.
По-късно тя е поканена за придворна дама. От 1903 е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. Тя е вдъхновител, а често и най-добър редактор на поета. На 28 май 1912 г. той издъхва в ръцете ѝ. През 1921 г. Мара пренася костите му в България.
Мара Белчева ходи на гроба на Пенчо до смъртта си и винаги твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов. До края на живота си поетесата живее под наем и няма собствен покрив. По време на Междусъюзническата война Мара Белчева е милосърдна сестра и учителка в София. Умира на днешния ден през 1937 в голяма нищета.
Ето някои от най-известните й стихове:
Родих се да живея в бури…
Родих се да живея в бури –
но ей живота ясноок
ръка на устните ми тури:
“Чуй, тихий извор е дълбок!”
ми каза той – и ме погледна.
И в погледа му аз видях,
във бистрината му победна,
затихнали и плач и смях.
В душата ми градина
В душата ми градина
речта си посади,
и на далеч отмина.
Речта ти реч роди.
Когато се завърна
речта си непозна;
когато ме прегърна
ти — майска светлина —
тя пак бе полетяла
— пчела от цвят на цвят —
и от дъхът ти брала
най-дивний аромат.
Пак сама
О, дай ми Боже сила
света сама да нося
и милост да не прося
аз, никому немила.
На всички дал си мъки,
Но сила на малцина.
О, дай да не загина
от обич и разлъка!









