Деветокласничка от Стара Загора се превърна в истинска героиня, след като успя да спаси от смърт шофьор на тролейбус в родния си град. Историята се разигра на 15 януари, когато Мария Звездева и няколко нейни съученициот спортната гимназия „Тодор Каблешков“ пътували в тролейбус №2 на на общинското дружество „Автобусни и нтролейбусни превози“.
Мария е родена на 30 август 2000-та година в Стара Загора, попаднала в дома за деца лишени от родителски грижи „Теофано Попова“ по решение на социалните служители, които решили че семейната й среда е рискова. Тогава е била на девет години, в момента учи в девети клас на спортното училище „Тодор Каблешков“ , профил “плуване”.
Разговорът с нея е помежду две телевизионни включвания, поради което малката събеседничка изглежда повече от смутена. Докато разговаряхме дойде вестта, че на Мария й предстои среща със старозагорския кмет Живко Тодоров, който иска лично да й благодари за постъпката.
– Мария, май никак не е лесно да си телевизионна звезда рано сутрин?
– Има нещо такова. Всички искат да разказвам отново и отново онова, което съм направила, но да изглежда като че ли го казвам за пръв път. Уморително е. А и ако трябва да бъда съвсем честна: притеснява ме. До вчера никой не ме познаваше, освен учителите и приятелките ми. А сега всички ме разпитват как е станало, каква съм, какво обичам да правя. И май не искат да повярват като казвам, че всичко стана случайно. Просто пътувахме в края на учебните занятия с приятелката ми, отивахме на тренировка по плуване. Внезапно тролеят спря, всички залитнаха, кондукторката изпищя. Развика се, че шофьорът е припаднал.
– В тролейбуса е имало над двадесет мъже и жени, вие със съученичката ти сте били най-малките. Никой друг ли не реагира на ситуацията?
– Не. Хората бяха стреснати, някои се уплашиха, може би.
– Ти не се ли изплаши?
– Нямаше време да се плаша, видях че човекът е паднал върху волана, че не може да диша. И затова реагирах бързо. Преди време същото се беше случвало на майка ми Звезда. Тя боледува от астма. Започна да са задушава и един наш приятел тогава успя да я спаси, като й извади езика. И в училище веднъж се наложи да помагам на едно от момичетата, с които сме в едно спално. Тогава май беше много по-страшно, беше тъмно, тя спеше и изведнъж започна да хърка… После разбрах че е имала припадък. Човекът беше започнал да посинява. Плеснах му един, после втори шамар, но той не реагира. Тогава ми дойде на ум, че най-вероятно си е глътнал езика. Успях да разтворя устата му, бръкнах вътре и го извадих. Стана за секунди. После някой подаде бутилка с вода, накарах го да пийне, други му помогнаха да слезе от кабината, да се разтъпче. Като се убедих че всичко е минало хванахме друг тролей и продължихме към мястото, където тренираме.
– Как новината стигна до медиите?
– Ами не зная. В понеделник, когато отидохме на училище ме повика класната, госпожа Ивелина Йорданова, заведе ме в директорския кабинет. Директорът, г-н Димо Неделчев ме попита дали съм пътувала в петък с тролей №2 към 10,30 часа и дали нещо се е случило там. Разказах му това, което и сега разказах, а той се хвана за главата.
– Някъде чела ли си как се действа при подобни ситуации? Не са ли ви го казвали в час по анатомия например или преди тренировките?
– Не, не съм го чела, не са ни го преподавали. Просто си го знаех. И затова, сега ми е неудобно, като ме хвалят. Така се случи, че в тролейбуса само аз имах някаква представа и помогнах. Може би и други са щели да го направят. А сега ми казват че съм герой, че съм много голяма работа, че съм не знам си какво… Аз зная, че герои са Левски и Ботев, ама те отдавна са мъртви.
– Как се чустваш в дом „Мария Терезия“, тук си вече девета година, не ти ли липсва нещо?
– Не, тук имам приятелки, госпожа Латинка Петрова, която е директор ни помага за всичко. По три сме в спалнята, имаме топли дрехи, обувки. Заедно празнуваме, заедно през седмицата правихме огромния снежен човек на двора. Пък и мама идва често да ме вижда.
– Започнала си с джудо, защо се прехвърли към плуването?
– Знам ли, може би защото джудото някак си не ми допада. Много е силов, а аз не обичам се бия. Но пък много ми харесва Станка Златева. И ми се иска някой ден да се запозная с нея. Ако и тя иска, разбира се.
– А с плуването как си, успяваш ли да покриваш нормативите?
– Още не зная, защото плувният басейн, където тренирахме е в ремонт и сега караме само на сухо. Бягане, скачане, разни упражнения. В края на месеца ще ходим на лагер. Казаха ни, че ще бъдем във Велинград. Аз там до сега не съм ходила, но разбрах, че има басейн с минерална вода.
– След гимназията накъде възнамеряваш да се насочиш, имаш ли си мечта?
– Много бих искала да стана помощник-треньор, но ще трябва да изкарам много по-високи оценки от досегашните си. И да се подготвя за изпити в националната спорта академия. Малко ме е страх, никога не съм излизала извън Стара Загора.
– Предстои ти среща с кмета на Стара Загора, г-н Живко Тодоров, който иска лично да ти благодари за стореното в петък…
– Ох, и той ли… Ами щом трябва, ще отида, разбира се, но се притеснавам. Зная че е млад човек, виждала съм го отдалече. Но с кмет никога не ми се е случвало да се срещам.
– Със сигурност ще имаш възможност да си поискаш нещо, все пак той е кметът!
– А не, не мога да искам аз разни неща. Нали казах вече – имаме си всичко. Ако той иска с нещо да ни изненада – да го направи, но да не е само за мен, а за всички момичета от „Теофано Попова“ и спортното! Например да ремонтират по-бързо закрития плувен басейн!
Гласувайте в конкурса „Кмет на месеца“ ТУК.
Още новини от Стара Загора и региона вижте ТУК.
