“Имаш живи родители, защо да работиш?”, гласи популярен скеч. Оказва се, че това не е просто шега. Анализ на Зорница Славова, експерт в Института за пазарна икономика (ИПИ), написан специално за Kmeta.bg, показва защо.
Младежите са важна група на пазара на труда и от тях се очаква да отговорят на актуалните изисквания на пазара, развитието на високотехнологичните сектори и търсенето на млада и образована работна сила. Често се дискутират безработицата и заетостта на младите хора, правят се програми, харчат се пари, но това, което показва проблемите на включването на младежите на пазара на труда, е икономическата им активност.
В края на 2015 и 2016 г. икономическата активност на младежите на 15-24 години спада до най-ниското си ниво поне от 15 години – под 24%. За сравнение, средното ниво в ЕС през 2015 г. е над 41%. Причините за това са много – от традициите в обществото през образованието до политиките
Първо, съществуват редица културни и социални особености, които поддържат икономическата активност на младежите сравнително ниска – такива са късната възраст, на която младежите напускат домакинството на родителите си, ниската степен на мобилност на работната сила, слабото социално и икономическо развитие на някои райони на страната и проблемите с трудовата и социална интеграция на етническите малцинства. През 2014 г. пък от изследване на Министерството на младежта и спорта стана ясно, че над половината от младите хора в България имат пасивна представа за своя трудов статус и смятат, че „държавата е длъжна да им гарантира добър живот”.
Второ, липсата на обвързаност на образованието с пазара на труда е проблем и в средното, и във висшето образование. От една страна, липсата на развита система за дуално образование води до скъсване на връзката между бъдещите професионалисти с бизнеса. В сравнение с ЕС в България двойно по-голям дял фирми в сферата на индустрията (където предимно работят среднистите с професионално образование) посочват липсата на квалифицирана работна ръка като пречка за развитието на бизнеса – 15% при 7% в ЕС. В същото време няколко доклада на министерството на образованието от последните години показват, че работодателите смятат практическите умения при придобиване на професионална квалификация за минимални.
От друга страната и висшето образование не съответства на търсенето на пазара на труда. Финансирането според броя на студентите доведе до липса на подбор, бълване на „ненужни” кадри, пропиляване на огромен финансов ресурс. Министерството на труда вече започна реформа в тази посока и ще регулира броя на студентите според търсените специалности, но решението е половинчато, тъй като отново ще се финансират голям брой приоритетни за държавата направления, при които обаче реализацията на студентите е слаба. Така, структурните дисбаланси от липсата на връзка между средното и висшето образование с пазара на труда поставят нереалистични очаквания на учащите и ги обезкуражава при първия сблъсък с изисквания на бизнеса.
Трето, освен липсата на значителни реформи, в стремежа си да направи нещо за младежката заетост, правителствата често допускат грешки. Преди две години, например, държавата така регулира стажовете (бяха въведени минимално ниво на заплащане, минимална шестмесечна продължителност, назначаване на ментор, който отговаря на определени изисквания, методи на обучение и оценка на стажантите), че рязко намали стимулите за взимане на стажанти от фирмите.
Друг пример за намаляване на заетостта (поне официалната) на младежите са политиките по доходите и резките скокове на минималната работна заплата и минималните осигурителни доходи. Множество изследвания показват връзката между административното повишаване на минималното възнаграждение и заетостта при младежите, които тепърва влизат на пазара на труда, особено тези с по-ниско образование.
Когато обаче правителствата решават да подпомагат заетостта на безработните, в т. ч. и младежите, управляващите в България обикновено се фокусират върху краткосрочните мерки с бърз и видим ефект, дори той да не е дълготраен. От всички средства за политики на пазара на труда 70% се харчат за осигуряване на субсидирана заетост. Обикновено тя е за няколко месеца и след приключване на програмата, заетостта приключва, а подпомогнатия отново е безработен. За сравнение, в ЕС средно 17% от средствата за насърчаване на заетостта се харчат за квалификация, преквалификация, обучение, ориентиране и консултиране, които да повишат конкурентоспособността на безработния.
От всички споменати проблеми, някои изискват реформи (например образованието), други – просто политическа воля за промени (например административното определяне на доходи), а върху трети е трудно да се влияе директно и ефективно (например трудовата мобилност). Повишаването на младежката активност и изграждането на моста между образованието и пазара на труда са от ключово значение за повече инвестиции, по-високи доходи и по-висок икономически растеж.
