На 6 ноември 1920 г. войските на Сърбия, без да дочакат международната комисия да определи точно исканата от Кралство на Сърби, Хървати и Словенци военно-стратегическа граница с България, окупират Царибродско, Босилеградско, Струмишко, части от Трънско и Кулско, територии станали известни като „Западни покрайнини”.
По-голямата част от тези територии (1545 кв. км.) днес влиза в състава на Сърбия и тя именно е известна като „Западни покрайнини”, а по-малката (1028 кв.км. – Струмишко) – в Република Македония. От 64 509 души население по това време 54 758 са българи, 8 637 – власи, 549 – цигани и само 127 – сърби. Това население живее в два града, три пазарни средища и 118 села. В откъснатите територии има 115 училища, 6 прогимназии и една гимназия, в които преподават 269 учители и учат 7 892 ученици. В Западните покрайнини има 45 български църкви с 42 свещеници. Първоначалното основание на великите сили по това време е че е необходима времнна буферна демитализирана зона за защита от бъдеща военна агресия от българска страна.
След като сърбите окупират тези територии, те закриват една българска гимназия, 6 прогимназии, 45 църкви. Една трета от поробеното българско население е принудено да намери убежище в свободните предели на България.
От тогава насам в дните около Архангеловден местното население отбелязва деня на окупацията. Неин символ става черната забрадка. Черните забрадки в знак на национален траур, са носени и до днес от българките в Западните покрайнини, а прокараната граница е наречена от местните българи Черната граница.
