Договорът от Лисабон реформира Договора за Европейския съюз (ДЕС), Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО) и последния Договор от Ница от 2001 година. При това Договорът от Лисабон поема и една съществена част от Договора за Европейска конституция, която е отхвърлена през 2005 година на референдуми във Франция и Холандия. За разлика от конституционния договор, Договорът от Лисабон не заменя ДЕС и ДЕО, а ги променя. Официалното название на договора е „Договор от Лисабон за изменение на Договора за Европейския съюз и на Договора за създаване на Европейската общност“.
Сред нововъведенията на Лисабонския договор, са юридическото сливане на ЕС и ЕО, разширяването на процедурата на съвместно вземане на решения в областта Полицейско и съдебно сътрудничество при наказателни дела, по-големи права на националните парламенти в законодателството на ЕС, въвеждането на Инициатива на европейските граждани, увеличаване на компетенциите на Върховния представител за външна политика и политика на сигурност, обвързан с „Хартата на основните права“.
Основната цел на Договора от Лисабон (както и на неуспелия Договор за Европейска конституция) е реформиране на политическата система на ЕС. От една страна се цели разширяването на механизмите за вътрешен контрол и, особено след източното разширение на съюза през 2004 и 2007 година, намаляването на възможностите за право на вето на отделните държави-членки, за да може съюзът да остане работоспособен, а от друга страна — със засилване на правата на Европейския парламент се цели по-голяма демократичност и легитимация на целия съюз.
Лисабонският договор прави много важни стъпки към изграждането на единна правосубектност на Европейския съюз. Той преименува Договора за Европейската общност на Договор за функциониране на Европейския съюз, а всички нетни функции на Европейските общности се поемат от ЕС. Хартата на основните права е анексирана към Договора от Лисабон, правейки я правно обвързваща за всички държави-членки.
Сред другите по-важни нововъведения са:
– разширяване на законодателна компетентност на Европейския парламент, който вече е равнопоставен в повечето области на политиките на Съвета на Европейския съюз (известен разговорно „Съветът“)
– въвеждане (през 2014 година[3]) на нова система, известна като системата „двойно мнозинство“ за взимане на решения в Съвета на Европейския съюз с цел намаляване на възможността от национално вето на отделните държави-членки
– въвеждане на поста „външен министър на ЕС“ (постът се нарича Върховен представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност) който се назначава от Европейския съвет и е същевременно председател на Съвета на министрите на външните работи и заместник-председател на Европейската комисия (член 18 на ДЕС)
– създаване на Европейска дипломатическа служба
– формулиране на каталог на правомощията, който ясно дефинира компетенциите на ЕС
– предоставяне на юридическа правосубектност на ЕС (преди Лисабон само ЕО разполага с такава)
– въвеждане на Европейската гражданска инициатива, благодарение на която един милион граждани от известен брой страни членки имат възможност да призоват Комисията да внесе предложения за нови политики (член 6 на ДЕС)
– регулиране на доброволното напускане на съюза от държава-членка на ЕС (член 50 на ДЕС)
– създаване на поста председател на Европейския съвет, избиран с мандат от две години и половина
