На 13-ти март, 2016 г. се навършват 103 години от падането на Охридската крепост.
Ето и повече информация за тази знакова битка за българската история:
В хода на Балканската война (1912-1913) след пробив на позицията на фортовия пояс българските войски овладяват гр. Одрин, една от най-силно укрепените крепости по време на войната. Атаката срещу града започва на 11 март 1913 г., когато Втора българска армия, подпомагана от две сръбски дивизии, започва щурм за овладяване на крепостта. Одрин е укрепен от Османската империя под ръководството на германски инженери в навечерието на Балканката война (1912-1913).
Отбранителната линия включва три укрепени позиции. Първата е на 9-11 км от града, а втората и третата са на 1-3 км от града. Позициите имат 24 каменни форта, стационирани големокалибрени батареи, окопи, ходове за съобщения, телени мрежи, вълчи ями и фугаси. Гарнизонът й е в състав от 65 000 турски бойци и офицери, 524 оръдия и 20 тежки картечници. Срещу тях българското командване противопоставя 120 000 български и 40 000 сръбски войници и офицери. Българите имат 1300 оръдия. Планът на българското военно командване предвижда настъплението да започне нощем с удар между фортовете Айваз-Баба и Айджи оглу в източния сектор на турската отбрана, като мощни демонстративни удари бъдат нанесени и в други участъци на отбранителната линия. Щурмът продължава до 13 март 1913 г. и завършва с превземане на крепостта. Пленени са 14 турски генерали, заедно с командващия Мехмед Ферик Шукри паша, 2000 офицери, 50 000 войници, 413 оръдия, 46 картечници. Българите губят в атаката по-малко от 2000 бойци. Конкретен повод за началото на войната стават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911) и Кочани (юли 1912). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си.
Из История на 23-ти пехотен Шипченски полк – Превземането на Айваз-Баба 13 март 1913 година
Положението продължаваше да бъде мрачно. Жестокият артилерийски, пушечен и картечен огън не преставаше нито за минута. Трясъкът на оръдията продължаваше да се носи из въздуха. Бучеше земята и адски огнени стълбове се издигаха до небесата. Нощта преваляше, започна да се разсъмва. Бавно се очертаваше всичко с безформените контури на утринния здрач. Земя и хора изглеждаха, като че ли изскачат постепенно из някакъв тъмен хаос. Светлината растеше. Тъмна еднообразна почва се разстилаше разорана от гранатите, била някога цветущи градини и села, а сега мъртва безформена пустиня, без никакво животно и растение. Само пушекът и огънят на пръскащите се гранати танцуваха от горе й. Шипченци бяха още пред телената мрежа. Към 04.00 ч. командирът на полка предаде на ординареца на началника на сектора ротмистър Tодоров, в отговор на неговата заповед, че атаката тази нощ се извърши, когато далече нейде на юг, откъм Маслака се чу „Ура!”, което обърна вниманието му. Идеше в тръс една батарея. Той веднага схвана момента, бързо изпрати подпоручик Цанков от 53-ти пехотен полк, който беше при него за свръзка, да предаде на полковата поддръжка – 4-та дружина от 53-ти пехотен полк, да тръгне след настъпващите Шипченци.
След това, с групата войници от разни роти, събрани около него, посочвайки им Айваз-Баба, с вик „Ура!”, „Да живее България!” и „Напред! На нож!” под град от куршуми ги поведе след себе си. Когато се надвеси над долината между Куш-Тепе и Кара-Баир, където беше 12-та рота със знамето, заповяда да го развеят и изнесат напред, а музиката да засвири „Шуми Марица”. Колоните, дочули зад себе си, мощното съживяващо българско „Ура!”, обърнаха се назад и видяха своя командир, повел събраните войници и знаменната рота, летящ под звуците на „Шуми Марица” наред с развятото разкъсано знаме. И в миг, о чудо! Заспалият огън в очите проблясна, озариха се доскоро посърналите лица от сладката усмивка на победата и Шипченци, победили смъртта подобно на лъвове литнаха след своя вдъхновител.
Нахвърлиха се върху телената мрежа с победното „Ура!” и „Да живее България!”, тая България, която лудо обичаха и за която с готовност поднасяха живота си, сечаха мрежата кой с каквото можеше. И носеха се на крилата на победата, упоени от нечута слава, нечувствайки препятствия по стръмнината, която възкачваха, те смитаха всичко, що се пречеше по начертания тям път към прославата. Отчаяният неприятел правеше последни гърчения в своята агония, но бесните викове на героите заглушаваха всичко. Неудържими под полковото знаме и звуците на „Шуми Марица” те тичаха след своя вожд напред и първи забиха на Айваз-Баба в 06.00 ч. сутринта своето покрито с лаври знаме. Поддръжката на Шипченци 4-та дружина от 53-ти пехотен полк се показа между Куш-Тепе и Кара-Баир в момента, когато полкът се понесе в атака на форта.
Одрин падна!
Усмихваща се през сълзи, майката родина се наведе и надари с целувки по челата своите бранници.
Немееше Одринското поле, зловещо декорирано от сгърчените трупове на бранниците. Адският трясък отстъпи място на победното българско „Ура!”, що ехтеше по заетите фортове. Упоени от радост лица се усмихваха, сърца препълнени с гордост туптяха, виждайки великото дело вече в ръцете си.
След превземането на Айваз-Баба всички колони се насочиха към Батареите № 38 и № 39, а след това към Таш-Табия, фортовете и батареите падаха един след друг. Много защитници бяха избити в тях и много пленени.Неприятелят откри силен гранатен и шрапнелен огън – последни предсмъртни усилия – по полка от Каик-Табия и от батареите при казармите югозападно от Каялък-Табия.Освен този огън, полкът трябваше да търпи и огънят на нашите батареи от Северо-източния фронт, чийто фугасни гранати започнаха да падат близо до колоните, които слизаха към града.
Трябваше да се изпращат подред пет-шест души войници с флагове, за да прекратят огъня. И действително: след половин час огънят престана, също престана огънят и от Каик-Табия и от батареите при казармите. В 08.00 ч. полкът беше събран на височината Чифте Чешме, северно от град Одрин, която се обгръща от Хасарджи-Дере и Айвалъ-Дере. Туй разположение на полка се охраняваше от 3-та, 6-та и 16-та роти от полка и 1-ва рота от 53-ти пехотен полк.
В 08.30 ч. при командира на полка се доведоха от командира на 6-та рота поручик Нейков трима парламентьори, изпратени от Шукри Паша да искат условия за предаване на крепостта. Един от тях – адютанта на началника на артилерията Еюб, се обърна към командира на полка по френски и каза: „Нашето е вече свършено. Признаваме се за победени. Изпратени сме от страна на коменданта на крепостта Шукри Паша да се явим при първия началник, който влиза в града, за да искаме предложението за капитулация на града, като се заповяда на вашата артилерия да спре огъня и да не стреля по града.” При тия думи той посочи батареята около форта Айджиолу, която стреляше с шрапнелен огън по града. Командирът на полка му предложи следните условия, които той отбеляза в книжката за донесения, за да ги предаде на Шукри Паша:
1. Шукри Паша да заповяда веднага да се спре от всичките фортове по другите сектори.
2. Да се издигнат бели флагове навсякъде по крепостта и града.
3. Всички войници да се съберат по плацовете и сложат оръжие и тогава от наша страна ще се прекрати огъня.
4. Комендантът на крепостта да се яви пред нашия комендант и му предаде крепостта.
След това, заедно с парламентьора Еюб, командирът на полка изпрати поручик Нейков да отидат при Шукри паша и го заведат при началника на сектора или при командващия Втора армия. Другите двама парламентьори ги задържа при себе си до завръщането на парламентьора Еюб и поручик Нейков. И действително, огънят от всички фортове и от другите сектори от страна на противника се прекрати и навсякъде по крепостта се явиха бели флагове. Към 08.00-08.30 ч. турците почнаха да палят своите барутни складове и казарми, които разтърсваха града и околността със своите взривове. В 09.00 ч. по заповед от командира на бригадата от полка се изпрати една сборна дружина с по една рота от 53-ти и 56-ти пехотни полкове, начело с музиката в Одрин, която към 12.30 – 13.00 ч. се завърна. В 14.30 ч. полкът слезе от височината между двете дерета и се разположи на бивак на северния край на града, източно от острова Сарай на р. Тунджа.
Взети трофеи:
В атаката на предната вражеска позиция, групата Маслака, Батареите № 40 и № 40-а, Айваз-Баба, Батареите № 38 и № 39 и Таш-Табия, въобще през където полка мина, се взеха следните трофеи:
1. На Маслака – 6 оръдия с пълни зарядни ракли и 2 картечници.
2. Три знамена.
3. В Батареите № 40 и № 40-а – 6 оръдия.
4. В Батареите № 38 и № 39 и Таш-Табия – 16 оръдия от голям калибър на платформи и 1 голям здрав прожектор.
5. Повече от 1 000 пушки и много патрони и 2 лагера с около 1 000 чадъри.
6. Една артилерийска тръба № 13, намерена на наблюдателницата около Айваз-Баба.
Снимки: lostbulgaria.com
