Едно от най-известните сражения давано и днес като пример за голяма победа в българската история е битката на кхан Крум с византийския император Никифор I Геник при Върбишкия проход.
Към началото на IХ в. територията на българската средновековна държава се разраства значително. На престола й е Крум, който се слави като амбициозен владетел и добър пълководец. Неслучайно през 809 г. успява да завладее непристъпната до този момент крепост Средец, с което “отваря” вратата към бъдещи завоевания в Южна България. Изправени пред тази негативна реалност за византийската аристокрация става повече от ясно, че голямата битка срещу северния съсед тепърва предстои.
В началото на 811 г. покръстеният арабин Никифор I Геник решава веднъж за винаги да се справи с българската опасност. Целта на похода му е да превземе столица Плиска и да сложи край на българската държавност. Ето какво пише в „Анонимен ватикански разказ“ за целта на похода – „В деветата година от царуването на император Никифор този същия Никифор навлязъл в България, като желаел, както си мислел, да я унищожи. Той взел със себе си своя син Ставракий, зетя си Михаил, назован Рангаве, всички патриции, началници, сановници, всички отряди и синове на началниците…“.
По това време ромеите все още не възприемат насериозно съществуването на България. За голяма част от тяхната аристокрация територията на север от Стара планина е незаконно присвоена от формированието на българи и славяни…
Първоначално походът се развива според очакванията. На два пъти византийската армия разбива българските военни гарнизони, а Никифор I успява да влезе в „резиденцията“ на Крум. Василевсът смята, че е спечелил двубоя с българите и засвидетелства това като оставя армията си да се наслади на плячката, а той самият се зарича да построи град на свое име на мястото на Плиска.
Когато българската столица е превзета, армията на победителите тръгва на юг „през средата на България“ с цел да достигне до Средец. Пренебрегвайки всякакви мерки за безопасност византийските войски в свободен ред се насочват към най-близкия проход към Южна България – Върбишкия. Именно тук, в теснините на Стара планина, се случва и решаващата битка, която остава завинаги в нашата историческа памет.
За да накаже византийската високомерност българският владетел предприема бърза дипломатическа офанзива и за кратко време успява да наеме съседните славянски и аварски племена като ги въоръжава добре. Построява голяма преградна стена, а зад нея и ров, които буквално отсичат пътя напред. За да достигнат до стената, ромеите трябва да преминат пред мъчно проходима, тинеста река.
С тази блестяща засада кхан Крум успява да разгроми армиите идващи, за да унищожат държавата му. Изключително популярен е и начинът, по който владетелят на българите празнува победата си.
В „Манасиевата хроника“ е запазена миниатюра, която изобразява кана, който вдига наздравица със славянските князе. Според широко разпространеното историческо твърдение наздравицата е вдигната с главата на император Никифор I, от която българският държавник направил чаша.
——————————————————————————
Това знаково събитие е отразено и в още един източник и това е „Хроника“ от Георги Монах. Авторът е живял по времето на император Михаил III между 842 – 867 г. В нея, чрез силата на словото, той подробно рисува начина, по който е направена чашата. Ето какво пише летописецът – „Като отсякъл главата на Никифор, набучил я на дърво няколко дни а след това я оголил така, посребрил я отвън и накарал първенците на българите да пият от нея като се самопрослявал над оногова, който проявявал алчност и не желаел мира“. Именно заради отсичането на главата му той е наречен Геник.
Едва ли сцената с отрязаната глава на Никифор I може да бъде повод за национална гордост. Но е достатъчно да знаем, че на 26 юли 811 г. България нанася едно от най-съкрушителните поражения на Византия през IX в.