Едно от най-известните сражения давано и днес като пример за голяма победа в българската история е битката на кхан Крум с византийския император Никифор I Геник при Върбишкия проход.
Към началото на IХ в. територията на българската средновековна държава се разраства значително. На престола й е Крум, който се слави като амбициозен владетел и добър пълководец. Неслучайно през 809 г. успява да завладее непристъпната до този момент крепост Средец, с което “отваря” вратата към бъдещи завоевания в Южна България. Изправени пред тази негативна реалност за византийската аристокрация става повече от ясно, че голямата битка срещу северния съсед тепърва предстои.
В началото на 811 г. покръстеният арабин Никифор I Геник решава веднъж за винаги да се справи с българската опасност. Целта на похода му е да превземе столица Плиска и да сложи край на българската държавност. Ето какво пише в „Анонимен ватикански разказ“ за целта на похода – „В деветата година от царуването на император Никифор този същия Никифор навлязъл в България, като желаел, както си мислел, да я унищожи. Той взел със себе си своя син Ставракий, зетя си Михаил, назован Рангаве, всички патриции, началници, сановници, всички отряди и синове на началниците…“.
По това време ромеите все още не възприемат насериозно съществуването на България. За голяма част от тяхната аристокрация територията на север от Стара планина е незаконно присвоена от формированието на българи и славяни…
Първоначално походът се развива според очакванията. На два пъти византийската армия разбива българските военни гарнизони, а Никифор I успява да влезе в „резиденцията“ на Крум. Василевсът смята, че е спечелил двубоя с българите и засвидетелства това като оставя армията си да се наслади на плячката, а той самият се зарича да построи град на свое име на мястото на Плиска.
Когато българската столица е превзета, армията на победителите тръгва на юг „през средата на България“ с цел да достигне до Средец. Пренебрегвайки всякакви мерки за безопасност византийските войски в свободен ред се насочват към най-близкия проход към Южна България – Върбишкия. Именно тук, в теснините на Стара планина, се случва и решаващата битка, която остава завинаги в нашата историческа памет.
За да накаже византийската високомерност българският владетел предприема бърза дипломатическа офанзива и за кратко време успява да наеме съседните славянски и аварски племена като ги въоръжава добре. Построява голяма преградна стена, а зад нея и ров, които буквално отсичат пътя напред. За да достигнат до стената, ромеите трябва да преминат пред мъчно проходима, тинеста река.
Резултатът за ромеите e съкрушителен. Едва ли бихме могли да предадем случилото се по-добре от хронистa писал „Анонимния ватикански разказ“. След началото на обсадата ромеите са разбягват. Едни затъват в тинестата река и тъй като не могат да я прекосят биват прегазвани от другите, които идват след тях. Когато падат един върху друг, реката така се напълва, че българите преминават върху тях, за да преследват останалите. Който пък достигал до стената и успявал да я прескочи, падал в рова от другата й страна и от височината крайниците му се разкъсвали… Някои се опитвали да запалят стената, но когато тя пада върху изкопа с нея пропадат и подпалвачите й. Там загива целият цвят на ромейската аристокрация. Смъртта си намира и Никифор I, а малко след сражението загива и синът му Ставракий.
С тази блестяща засада кхан Крум успява да разгроми армиите идващи, за да унищожат държавата му. Изключително популярен е и начинът, по който владетелят на българите празнува победата си.
В „Манасиевата хроника“ е запазена миниатюра, която изобразява кана, който вдига наздравица със славянските князе. Според широко разпространеното историческо твърдение наздравицата е вдигната с главата на император Никифор I, от която българският държавник направил чаша.
——————————————————————————
Това знаково събитие е отразено и в още един източник и това е „Хроника“ от Георги Монах. Авторът е живял по времето на император Михаил III между 842 – 867 г. В нея, чрез силата на словото, той подробно рисува начина, по който е направена чашата. Ето какво пише летописецът – „Като отсякъл главата на Никифор, набучил я на дърво няколко дни а след това я оголил така, посребрил я отвън и накарал първенците на българите да пият от нея като се самопрослявал над оногова, който проявявал алчност и не желаел мира“. Именно заради отсичането на главата му той е наречен Геник.
Едва ли сцената с отрязаната глава на Никифор I може да бъде повод за национална гордост. Но е достатъчно да знаем, че на 26 юли 811 г. България нанася едно от най-съкрушителните поражения на Византия през IX в.
