Тишина. Това чувам в утрото на 24 май. Църквата в центъра на селото, обновена с 251 000 лв. по европейски проект, мълчи. Празничната литургия, която е традиционна за Деня на българската и славянска писменост и култура, няма да се състои.
На улицата, на която асфалт няма, макар да сме „европейци”, срещам възрастна жена, която разказва: „Eдно време бягах от работа, разбираш ли, бягах, за да чуя и видя как Духовият оркестър свири по улиците. Аз, която никога не съм пропускала работен ден по болест, зарязвах всичко, щом дойдеше 24 май. За нас това беше нещо велико – Кирил и Методий… ”.
Сега единственият звук, който се чува в селото, са птичите песни. На пресекулки, между които се крие безвремието. Отивам към училището – не е възможно там да няма програма, в Новачене учат деца от поне още 5 съседни села. Със сигурност ще има нещо, повтарям си мислено. Няма на кого да го кажа, кого да попитам – наоколо има само пустота. Няма и тържество – вратите на сградата са запечатани, дори топка на двора никой не рита.
Разрухата е видна във всяко кътче на 3000-ното някога селце, останало днес с по-малко от 500 жители. Къщи, в които преди са живеели заедно по 2-3 поколения, сега приютяват само бездомни кучета, котки и храсталаци. Пропаднали покриви, изтърбушени прозорци, рушащи се стени. Боклуци. Останки от прочути някога ресторанти, в които младоженците събирали всички махали, за да празнуват.
Счупени лампи, издраскани подове. Обредният дом е запазил само една частица от някогашния си блясък – прекрасно цветно пано, което изобразява мъж и жена, хванати за ръце. А до него – натрупани една върху друга стари маси и столове, отдавна станали непотребни. Слънцето не влиза в залата през зацапаните, остарели стъкла. Сивота, още по-болезнено осезаема заради красивата рисунка, която вече няма кой да съзерцава.
„Преди в нашия край се произвеждаха боза, лимонада, сладки. Бяхме прочути с това. Тук живееха и едни от първите истински бозаджии в региона – албанско семейство. Всеки ги знаеше, вървяха по улиците с ей такъв казан на гърба си, а от него стърчеше тръба. Идват до теб и казват: ”Бозичка, най-хубавата бозичка!”, после ти сипват направо от тръбата в чашка. Дори не гледаха да уцелят – знаеха как, имаха опит ”, спомня си жител на Новачене, който е роден и прекарал целия си живот тук със семейството си. Сега е сам. Албанците се преместили, а бозата отдавна вече не е същата.
Отминавам, усещам – знам, че няма да има празненство. Тръгвам обратно, когато смътно долавям музика и песни. „Може би…!”
Читалище „Съгласие” се тресе. Влизам, а вътре – пълно с народ. Чакащите отвън училищни автобуси подсказват, че за 24 май вътре са се събрали деца и възрастни от околните села. Фоайето ме посреща с глъчка и с транспаранти, на които пише „Честит празник на буквите!” Колекции от снимки показват самодейността от създаването на читалището до днес. Хиляди усмихнати лица ме гледат от фотосите, подсказват ми, че наистина Е празник.
В голямата зала детски хорове и ансамбли пеят и тропат хора. Сцената едва побира всички участници, а залата е препълнена. Публиката е спойка от всякакви възрасти и различни етноси. Децата на задните редове са станали прави, припяват, полюшват се в такт и пляскат през цялото време. Те са българчета и циганчета. Стоят едно до друго, смеят се и се радват. Големите също са седнали заедно и доволно поклащат глави.
Когато хоровете запяват „Моя страна”, всички стават на крака. Сякаш слушат химна. Някои облечени в народни носии, други – в ежедневните си дрехи, като един се изпъват и запяват с цяло гърло. Децата са най-развълнувани и повтарят думите, сякаш са ги учили цял живот. Искреното щастие е изрисувало по лицата им онова чувство на патриотизъм, което сплотява. „Моя любов, моя България”, пеят те. Българи и цигани, в този момент те са граждани на едно Отечество. На Родината, каквато я мечтаем.
Тръгват си заедно – на групички, говорят, шегуват се. Личи си, че се познават добре и че ще прекарат остатъка от деня заедно. И малките, и възрастните.
Тишината отново е обхванала селото в късните часове на деня. Концертът отдавна е приключил, ала емоцията оше витае във въздуха. Къщите са притихнали, но тук-таме се чува детски смях. Не се познава дали е на българче, или на ромче. Просто смях и Съединение. Такъв трябва да бъде нашият 24 май.
