На 18 април през 2012 г. великолепният актьор и един от най-мъдрите хора в родната култура Наум Шопов ни напусна завинаги. Участва в десетки фими и театрални постановки. От най-известните филми, в които се е снимал, са „Иконостасът“ (по романа на Димитър Талев „Железният светилник“, с режисьори Тодор Динов и Христо Христов), „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Инспекторът и нощта“, „Крадецът на праскови“, „Граница“, сериалът „Капитан Петко Войвода“ и др.
Нека си спомним част от откровенията на Наум Шопов:
"Боли ме това, че много трънлив път изминах. Много тръни имаше по пътя ми. За да стигна дотук. За да ми кажеш "Добър ден, Науме". За да застана пред камерата, да говоря пред микрофон, за да мога да разкажа за себе си. Знаеш ли какъв път съм минал? Не пожелавам на никой. Знаеш ли колко роли съм научил, без да ги играя? Никой не знае. Ако не бях срещнал такива изключителни режисьори като Димитър Пунев, като Леон Даниел, като Коко Азарян, като Асен Шопов, като Иван Добчев, като моята Маргарита /бел.ред. Младенова/ – просто те ми помогнаха да стана това, което съм. Аз имах вопиюща нужда от такива хора, за да стана себе си. Ами ако не бяха те, аз щях да се разсипя. Да се изгубя в собствените си страхове, съмнения…"
"Аз се пазя от приятелството. Аз се страхувам от приятелството.
Ще се опитам да обясня. Ние бяхме 5-ма приятели неразделни в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме нашите първи сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели, на един джур, тогава им казвахме джурове. Ние бяхме просто непрекъснато заедно. Докато на един джур аз не съм забелязал, когато той я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е., любили са се. И след известно време, няколко дни след това, той ми се похвали. Това за мене беше срив. Категоричен срив. Това беше такова огорчение, което продължавам да нося в себе си. Това да ти направи, да извърши с тебе такова нещо, с първата ти любов, приятел, в когото си имал пълно доверие, дал си му всичко, цялото приятелство.
Но тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако ти не успееш тази мъничка много любопитна подлост да я смачкаш, да не й дадеш възможност да пръкне между взаимоотношения на истинско приятелство, ти не си човек. И ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мене. И аз не съм допускал до себе си хора, които съм се страхувал да не ме излъжат отново в приятелството. И се пазя. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това вече в мен е, като че ли, генетично заложено. Измених, като че ли, на гените си, за да бъда приятел с хората. Ако допуснеш някого до себе си – може да те излъже. Може би неволно да те излъже. Но те лъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да търпя. И така скъсах. Не давам на никой възможността да се доближи толкова близо до мен, за да искам да се пазя от това. От всяка подлост. Не обичам подлостта."
"Не съм се чувствал самотен, но обичам да съм сам. Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път."
"От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме резсипе, да ме изгуби по пътя. Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър."
(из книгата "Личен разговор", изд. "Сиела")
