Класик на българската литература и един от най-великите родни писатели е Йордан Йовков. Авторът на емблематичния разказ "Албена" е роден на днешната дата през 1880 г. в с. Жеравна, Сливенско. Завършва гимназия в София, след което заедно със семейството си се преселва в Добруджа, където дълго време работи като учител. Участва в трите войни като командир на рота и като военен писател. Известно време е редактор в столични издания. След окупирането на Южна Добруджа Йовков се премества във Варна като учител. След войните е редовен сътрудник по печата в българската легация в Букурещ. Творческия си път той започва със стихове, но по време на войните пише военни очерци и разкази, с които се налага като талантлив разказвач. Следващите му книги са посветени на живота в Добруджа – повестта "Жетварят", сборниците "Последна радост", "Вечери в Антимовския хан", "Женско сърце", романът "Чифликът край границата" и в родното му село Жеравна – "Старопланински легенди". Пише комедии – "Милионерът" и драми – "Албена", "Боряна", "Обикновен човек". Автор е на анималистична проза "Ако можеха да говорят". Умира на 15 октомври 1937 г.
Нека си припомним някои от най-запомнящите се мисли на големия Йовков:
"Жената, момче, е рай, жената е вечна мъка. Жената е рибя кост. Като ти заседне в гърлото, ще се задавиш."
"Каква чудновата бърканица – мислеше си той – от жена, дете и дявол! И как всичко й прилича; каже нещо – умно е, направи нещо – хубаво е!"
"Грешна беше тая жена, но беше хубава. Жените, които се канеха да я хулят, тъй си и мълчаха, а патерицата на дяда Влася не се и помръдна."
"Тя не внимаваше за думите си, говореше му повече с очите си, пламнали, устремени в него."
"Но усмивката на тая жена и погледът на очите ѝ заседнаха дълбоко в душата му."
