След протестите и преди изборите заваля дъжд от популистки искания и обещания. До какво би довело обаче практическото им приложение? До нови фалити и съкращения, до още по-голяма безработица и бедност, пише Ясен Бояджиев за “Дойче веле“.
Времената напоследък се оказаха бурни – и в прекия, и в преносния смисъл. Като в сълзлив телевизионен сериал ураганен вятър кърши клони и къса електрически кабели – идеален и за най-несръчните автори начин да подскажат ясно на зрителя какво става в душите на героите. Които пък и без това имат проблеми с електрическия ток.
Същевременно и в обществения живот, като в природата, във всички посоки силно и постоянно духа разрушителен вятър на най-разнообразни желания за промени и вдига високо вълната на народното недоволство – идеален сезон за политическите популисти да яхнат сърфа и да опънат платната.
То в цяла Европа времето е такова, та тук ли, в най-бедната страна в Европейския съюз? А идват и избори…
Много идеи, никаква отговорност
И заваля дъжд от всякакви искания и обещания. Както винаги, тон дадоха синдикатите, които винаги имат идеи, за които никога не носят отговорност. Не бе минал и ден след встъпването на новото, служебно правителство и те му представиха сметка от 400 милиона лева за раздаване, еднократно или за постоянно, на най-разнообразни категории хора – от майките до пенсионерите. Поискаха и незабавно да се отворят 25 хиляди нови работни места със 100 милиона от бюджета. Както и ново увеличение на минималната работна заплата, само три месеца след като тя вече беше повишена.
Партиите не останаха по-назад. Сред тях с размаха си безспорно блести разрушително абсурдната, но галеща ухото на широката публика идея на най-патриотичната сред патриотичните формации за повишаване на минималната заплата на 1000 лева буквално от днес за утре. Има и идея как да стане това, която напълно се вписва в традициите на борбата срещу колониализма – като се развалят концесиите и се “вземат в български ръце икономическите активи” на чуждестранните златодобивни компании, за да “работят печалбите за народа на България”.
Идеята предполага, че добивът на злато е като да събираш дъждовна вода – само залагаш празни кофи и после продаваш и трупаш чисти печалби. Авторът й напоследък явно е решил, че е печелившо да се представя за нещо като българския Уго Чавес. Само дето България не е Венецуела. А пък и Чавес показа на практика как може за кратко време да се попилее и най-цветущата държава, въпреки практически неизчерпаемите петролни богатства.
“Умереният” популизъм
Щедра, но все пак по-умерена в обещанията си – вероятно заради европейските аспирации на лидера си – е “традиционната левица”. Макар че, надявайки се пак на късата памет на избирателите, се държи като “паднала от небето”, сякаш няма никаква отговорност за дереджето на държавата.
Тя обещава например само за една година 200 милиона за близо 200 хиляди нови работни места. Макар и преимуществено временни, най-вероятно за озеленители и хигиенисти, на които работодател ще е държавата.
Партията освен това иска да отмени и върне назад т.нар. пенсионна реформа, като ще даде възможност на всички да се пенсионират по-рано, при това с по-големи пенсии.
Независимо от нюансите, тези и много други подобни на тях идеи имат много общо помежду си. И това не е високата социална чувствителност на авторите им.
Открийте приликите
Общото е най-напред в единодушния и категоричен отговор на въпроса откъде да дойдат парите. По този въпрос няма да чуете нито една конкретна идея за повече реформи, ефективност, конкурентоспобност и растеж в икономиката. Отговорът отново е единствено и само: да се взема все повече от все по-малкото работещи, от по-знаещите, по-учените, по-можещите и по-инициативните, след което взетото да се преразпределя от всезнаещата държава. И така до безкрайност или както е модерно напоследък да се казва: “до дупка”.
Да се вземе повече като например се повишат данъците за “богаташите”, получаващи по 2-3 хиляди лева заплата. Или като се повишат осигуровките, както и с близо една трета максималният осигурителен доход. Или като се вземе заем и “малко се поотпусне дефицитът”. Или пък като парите за капиталови разходи, т.е. за инвестиции се пренасочат за социални нужди. Което означава примерно, ако днес имаме един лев, вместо да го инвестираме и утре да спечелим два, да го “изядем” без никаква печалба утре, като загубим и 3 лева европейско съфинансиране.
Разбира се, в държавата има хора, които наистина се нуждаят от солидарната подкрепа на цялото общество. Но ако някой реши да приложи споменатите искания и обещания, ефектът ще е точно обратният – както многократно и еднозначно е показала практиката. Последиците ще са ново масово бягство в “сивия” сектор, съкращаване на работни места, фалити, още по-висока безработица и още по-голяма бедност.
Но да се казва тази истина в бурни времена като днешните не е модерно и особено за политиците не е здравословно. Сега вятърът духа в платната на сърфистите-популисти.
