Джордж Байрон, по-известен като Лорд Байрон, е британски поет, водещо перо на английския романтизъм, роден на днешния ден. Най-знаменитите му поеми са „Странстванията на Чайлд Харолд“ (1812 – 1818) и „Дон Жуан“ (1819 – 1824). Байрон е известен не само с творчеството си, но и с бурния си живот, изпълнен с екстравагантности, многобройни любовни връзки, дългове, раздели и обвинения в кръвосмешение и хомосексуализъм. Умира от треска, докато подготвя нападение срещу османската крепост Лепанто по време на Гръцката война за независимост, за което е почитан от гърците като национален герой.
Байрон е син на капитан Джон, известен като „Лудия Джо“ Байрон и втората му съпруга Катрин Гордън, наследница на Гайт в Абърдийншър, Шотландия. Джон Байрон най-вероятно се жени за Катрин по сметка. Той разпилява богатството и разпродава имотите ѝ и прекарва съвсем малко време с нея и сина им, след което ги изоставя, за да избяга от кредиторите си и година по-късно умира. Налага се майката на Лорд Байрон да продаде земята и титлата си, за да плати завещаните дългове на съпруга си. Тя често изпада в меланхолия и депресия. Скоро след това Катрин се премества в Абърдийн, Шотландия и там отглежда сина си. На 21 май 1798 г. умира порочният лорд Байрон – прачичото на 10-годишния Джордж. Момчето става VI барон Байрон, като заедно с титлата наследява и имението „Нюстедското абатство“ в Нотингъмшър, Англия. Майка му с гордост го завежда обратно в Англия, но Байрон рядко живее в имението, защото през юношеските му години то е отдавано под наем на мнозина, сред които и лорд Грей де Рудин.
През август 1799 г. Байрон постъпва в училището на Уилям Глени в Дълич. Байрон по-късно казва, че по това време и дори когато живее в Шотландия, неговата гувернантка – Мей Грей, идвала в леглото му през нощта и „си правела шеги с неговата персона.“ Според Байрон това „е причината за ранната меланхолия на моите мисли, след като изпреварих живота.“ Грей е уволнена заради слуховете за сексуални контакти с Байрон, когато той е на 11 години.
Байрон получава началното си образование в Абърдийн. През 1801 г. постъпва в Хароу, където остава до юли 1805 г.Байрон представя Хароу по време на първата крикет среща между Итън и Хароу на „Лордс Крикет Граунд“ през 1805 г. След завършване на средното си образование той се записва в Тринити Колидж, Кеймбридж. По това време Байрон започва да пише първите си книги с поезия. „Скитнически творби“ е публикувана от Ридж от Нюърк и съдържа поеми, написани от Байрон, когато е на 17-годишна възраст. Изданието обаче набързо е върнато и изгорено по съвета на преподобния Томас Бийчър (приятел на Байрон) заради любовните стихове и то най-вече „На Мери“. „Часове на леност“, която събира много от предишните му поеми заедно с написаните наскоро творби, е книгата, която достига най-високата точка.
От 1809 до 1811 г. Байрон се включва в Голямото пътешествие, което по онова време е съвсем обичайно за по-заможни младежи. Наполеоновите войни са причината поетът да се отклони от обичайния маршрут през Франция и Италия и да се обърне към Източното Средиземноморие. Кореспонденцията сред кръг от неговите кеймбриджски приятели дава повод да се твърди, че ключов мотив за пътуването е надеждата за хомосексуално преживяване.Има и теории, че отпътува, защото се притеснява да не би да започне нова афера с вече омъжената Мери Чатсуърт – неговата предишна любима.
В крайна сметка Байрон започва да ухажва Ан Изабела Милбанк (Анабела), която отхвърля първото му предложение за женитба, но впоследствие се съгласява. Ан е високо морална жена, интелигентна и надарена с математически ум. Тя също е и богата наследница. Двамата сключват брак на 2 януари 1815 г. в градската зала в Сиъм, графство Дърам. Бракът им се оказва не особено щастлив. Той се отнася зле с нея и не скрива разочарованието си, когато на 10 декември същата година Ан ражда дъщеря (Аугуста Ада), а не син. На 16 януари следващата година Лейди Байрон го напуска, взимайки със себе си едномесечната си дъщеря. На 21 април Байрон подписва договор за развод. Бързо се разпространяват слухове за съпружеско насилие, прелюбодеяние с актриси, кръвосмешение с Аугуста Лей и содомия. Те често са подпомогнати от ревнивата Лейди Карълайн.
След този разрив в семейния му живот, Байрон отново напуска Англия и, както се оказва, завинаги. Минава през Белгия и плава надолу по Рейн. През лятото на 1816 г. се настанява във вила Диодати на Женевското езеро, Швейцария със своя личен доктор – младия, умен и красив Джон Уилям Полидори. Там Байрон се сприятелява с поета Пърси Биш Шели и Мери Годуин – бъдещата съпруга на Шели. Към тях се присъединява и доведената сестра на Мери – Клеър Клеърмон, с която Байрон е имал връзка по-рано в Лондон. Поетът първоначално отказва да има нещо общо с Клеър и се съгласява да остане в нейно присъствие само заедно с бъдещото семейство Шели. Те в крайна сметка убеждават Байрон да приеме и да се грижи за Алегра – детето, което Клеър ражда през януари 1817 г.
Първите пет песни на „Дон Жуан“ са написани между 1818 и 1820 г., в който период Байрон се запознава с младата графиня Гичоли, която открива първата си любов в лицето на поета. По това време Маврокордатос и Байрон планират атака срещу турската крепост Лепанто, намираща се на издатина в Коринтския залив. Байрон назначава специалист да се погрижи за артилерията и взема част от бунтовниците под своя команда, въпреки че му липсва военен опит. Но преди да отплават, той се разболява на 15 февруари 1824 г. и пускането на кръв – обичайният за онова време лек, го отслабва допълнително. Успява частично да се възстанови, но в ранните дни на април се простудява. Болестта отново е влошена от терапевтичното кръвопускане, за което докторите настояват. Предполага се, че това лечение, проведено чрез нестерилизирани медицински инструменти, е причината Байрон да се разболее и от сепсис. Поетът вдига висока температура и умира на 19 април. Споменава се, че ако Байрон е оживял и е победил османлиите, гърците са щели да го провъзгласят за крал. Това обаче е малко вероятно. Джордж Байрон е погребан в църквата „Св. Мария Магдалена“ в град Хъкнал, графство Нотингамшър.
Не случайно приживе поетът пише: "Тези, които умират за велика кауза, никога не се провалят".
Ето и още няколко негови мисли:
"Има нещо езическо в мен, от което не мога да се отърся. Накратко, не отричам нищо, но се съмнявам във всичко”
„Винаги се смей, когато можеш. Евтино лекарство е”
„Няма друг инстинкт като този на сърцето”
„Любовницата никога не може да ти бъде приятел. Докато се разбирате, сте любовници, а когато всичко свърши, сте всичко друго, но не и приятели”
„Приятелството е любов без криле”
„Любовта ще намери път на места, където и вълците се страхуват да ловуват”
„Тъгата е знание, тези, които го знаят, тъгуват най-дълбоко. Дървото на знанието не е дървото на живота”
„Не пиша, за да изпразня ума си, аз полудявам”
„Жената не трябва да бъде виждана, когато яде или пие, освен когато става въпрос за салата от омари и шампанско – единствените женствени храна и напитка”
„Смъртта е нещо, което кара хората да плачат, но въпреки това, продължават да прекарват една трета от живота си в сън”
„Знаменитост е този, който е познат на много хора, на които е благодарен, че не познава”
„Ако винаги мога да чета, никога няма да изпитвам нужда от компания”
„Приятелството може, и често се превръща в любов, но любовта никога не може да се превърне в приятелство”
„Това е новата ера на открития за убиване на тела и спасяване на души. Всичко това с най-добри намерения”
„Въпреки че обичам моята страна, не обичам моите сънародници”
„Добрите стари времена – всички времена, които са стари, са добри”
„Какво странно нещо е човекът! А колко по-странна е жената!”
„Тези, които умират за велика кауза, никога не се провалят”
