България се сбогува днес с “усмивката на “Сатирата”, както е известен сред колегите си актьорът Никола Анастасов. Всеки, който иска да почете паметта му, може да го направи между 10.00 и 13.00 часа във фоайето на Сатиричния театър в София. Творецът почина на 8-ми август на 84 години след тежко боледуване. 59 години от живота си той прекара на сцената на любимия си Сатиричен театър, където изигра над 50 роли.
Никола Анастасов е роден на 22 април 1932 година. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955 година при проф. Стефан Сърчаджиев. От 1957 година до последните си дни е на сцената на Сатирата. Тук „Усмивката на Сатирата“, както го нарича колегата му Георги Калоянчев, изиграва най-емблематичните си роли в театъра – сред тях са Лило от „Суматоха“ и Лазар от „Януари“ на Радичков, Колоездачът от „Когато розите танцуват“ от Валери Петров, Санчо Панса от „Рицарят на печалния образ“ от Стефан Цанев, Мамаев от „И най-мъдрият си е малко прост“ по Островски.
Той изпълнява главните роли и в пиесите на Стратиев „Сако от велур“, „Римска баня“, „Рейс“ и „От другата страна“. Навръх 84-тия си рожден ден на 22 април доайенът на Сатирата отново се качи на сцената, въпреки крехкото си здраве, в спектакъла „Лека форма на тежка депресия“ по текстове на Станислав Стратиев. След спектакъла той се обърна към публиката с думите: „Пожелавам на хората повече да се смеят. Смехът е превъзходството на човека!“
Ето и какво написа за медиите големият актьор в навечерието на 84-ия си рожден ден, когато за последно се качи на сцената:
На 22-ри април, рожденият ми ден, отново съм на сцената на Сатиричния театър в спектакъла „Лека форма на тежка депресия“ на любимия ми колега и приятел Станислав Стратиев. Моята рода са преселници от Охрид. Като най-важният персонаж от роднините ми бе чичо Спиро. Той беше професионален шофьор и караше сериозен автомобил. Всяка година, когато идваше, ми обещаваше, че следващия път ще ми донесе автомобила, който ще бъде за мен, за моите размери.
Винаги искаше да се съобрази с моето желание. И аз бях готов на всичко. Едната година казваше: „Не ти донесох автомобила, защото не знаех какъв цвят искаш.“ Аз отговарях – „Червен” На другата година аз пак чакам. Той казва: „Абе, Коленце, всичко е готово, обаче остава да уточним – с клаксон ли да бъде или с бибитка?“ Аз отговарям: „Естествено, с бибитка!“ После измисляше, дали да е със странично огледало, дали друго нещо да има или да няма … и така минаваха годините.
И този сладък лъжец чичо Спиро не ме направи автомобил като неговия и така си останах без автомобила…Но аз искрено вярвах, че този жадуван автомобил ще дойде. После с годините разбрах нещо много важно – че желаните очаквания са по-сладки от получените подаръци. И така казах довиждане на моя детски рожден ден. Той обаче е тясно свързан с големите творци, които имат принос за създаването на този знаменит и мой любим театър – Сатиричният. Това са Валери Петров и Радой Ралин – родени на същата тази дата.
Играя вече 59 години в Сатиричния театър. Спомням си, че в началото Сатиричният театър тръгна трудно, имаше периоди, когато салонът беше празен и нямаше публика. Тогава ни пускаха да ходим на мач. Но постепенно театърът избуя и стана любим театър на цели поколения. Жалко, че много хора си отидоха, но идва ново поколение и аз вярвам, че нещата ще се развиват така бурно, както и тогава! Аз съм човек, който не знае как се живее без сцена, защото цял живот съм живял все на сцена…
И като направих изчисления – само на Сатиричния театър от основаването му до днес – 59 години играя в този театър. Малко се откъснах за два-три месеца, заради лечението, но иначе се чувствам разкошно тук. Не мога без моя си любим театър! Всеки актьор си обича театъра и това е хубавото, защото това не е натрапена професия, а нашата е любов, себераздаване, необходимост, вечна любов.