През целия преход не е имало подобен икономически феномен: за по-малко от година външният дълг на България скочи от 15 на 26% от БВП.
Вчера научихме за ново, взривно нарастване на дълга в астрономически за страната размери: 16 милиарда лева. Случи ли се това, България автоматично става европейски рекордьор в дисциплината “Дългов интензитет”. Вярно е, че ще останем под ограничението от 60% спрямо БВП, наложено от ЕК. Но ще бъдем единствената държава в ЕС, която за по-малко от три години е допуснала трикратно нарастване на външните си задължения.
Както можеше да се очаква, водещата партия в коалицията “2+2” – ГЕРБ и опозицията от БСП се вкопчиха в словесна битка по повод на подписания договор /За сведение на читателите, правният акт е документален факт, намира се на уебстраницата на МФ и носи дата 6 февруари, 2015 г./. Само че въпросният договор няма правна сила, докато не бъде ратифициран от НС. За съжаление, споровете между двете най-големи парламентарни партии се водят главно с политически аргументи. Те са главно за пред несведущата по темата публика и допринасят твърде малко за осветляване на фактологическата страна на казуса.
Бих го формулирал по следния начин: необходим ли е точно сега масиран външен заем на България? И, ако действително е необходим, каква цел преследва и на какви приоритети е подчинен!
Извън политическите препирни дотук чух две хипотези:
Първата е фискална: Заемът целял поддържането на финансовата стабилност на държавата; щял да се харчи за обслужване на стари задължения, финансиране на бюджетния дефицит и попълване на фискалния резерв. Именно тези приоритети са заложени в Мотивите, подготвени за обсъждане и ратификация от НС на споменатия Договор от 6 февруари.
Оставям настрана факта, че кратката обяснителна записка /апропо, доста неграмотно написана/ е съчинена “на коляно”. В нея обаче се съдържа важно съобщение: че поетият ангажимент от правителството за новия експресен свръх-заем се базира на “средносрочна програма за емитиране на дълг на международните капиталови пазари”. Чудесно, но подобна стратегическа разработка не е връчена предварително на народните представители.
Разполага ли правителството наистина с подобна програма, или нещо извънредно го е принудило да спеши бюджетната комисия и без предварителни консултации, да поиска одобрение на договора. А той е супер-отговорен, сключен е с цяла с група чуждестранни и български банкови и небанкови институции, поели правен ангажимент за реализация на новата емисия?
Ако правителството е успяло да подготви средносрочна програма за управление на дълга, значи процедурно всичко ще е изпипано /като изключим упоритото налагане на метода на изненадите: да предложиш на коалиционните партньори и опонентите проекторешение в “12 без 5”, за да ги поставиш натясно!; както се случи с проекта за пенсионна реформа, гласуван скорострелно в края на декември 2014 г./.
Но, ако тепърва ще се готви средносрочна дългова програма, което прозира от текста на Мотивите, значи каруцата пак е поставена пред коня?
Защо? Този въпрос ни отвежда към втората, военно-конспиративната хипотеза.
През вчерашния и днешния ден няколко колеги икономисти се обадиха, задавайки логичния въпрос: щом като сметките показват, че за обслужване на стари дългове и рефинансиране на бюджета не са необходими обявените колосални суми от 7 милиарда евро годишно, тогава за какво ще се харчат взетите назаем пари от международните капиталови пазари? При това – без гаранции, че лихвените равнища ще са изгодни за България!
————
Проф. Кръстьо Петков, икономист. Председател на Съюза на икономистите в България.
