На 6 август започва българското участие на Игрите в Рио. Затова и в „Олимпийски истории“ ще си спомним първите родни олимпийци.
Още на първата Олимпиада в Атина през 1896 г. България е представяна от швейцарския учител Шарл Шампо. Той е един от 12-те физкултурници от алпийската страна, пристигнали в у нас в края на XIX в., за да преподават в родните училища.
Шампо е останал в историята и като човекът, пренесъл футбола (или както е бил известен спортът в обществото тогава „ритни-топ“) в столицата София, но участва в Атина в надпреварите по гимнастика. Той се състезава в 3 индивидуални дисциплини (прескок, кон с гривни и успоредка), като на прескок заема престижното 5-то място и донася първите 2 точки за страната ни.
Олимпиадата в Париж през 1924 г. остава в историята с много любопитни факти. Тя е първата, упомената като „Лятна“, тъй като същата година в Шамони се провеждат първите Зимни игри. Това е и последният форум, организиран от бащата на модерното олимпийско движение Пиер дьо Кубертен, за когото ви разказахме в първото издание на рубриката „Олимпийски истории“.
През 1924 г. в бяганията на дълги разстояния доминират финландците, тенисът е част от надпреварите на Игрите за последно преди да бъде върнат чак през 1988 г. в Сеул, а Германия не участва заради лошото състояние на страната след Първата световна война.
На страниците на българската спортна история Олимпиадата в Париж от 1924 г. е записана като първата, на която страната ни е представяна от родни атлети. Общо 24 спортисти от България заминават за френската столица. Парите за спорт в следвоенно време не били много и се наложило председателят на БОК тогава Ефтим Китанчев да отстъпи мястото си в делегацията, за да замине с тези средства състезател, а не администратор.
„Звездата“ на България е известен не толкова със спортните си постижения в надпреварите, колкото с военната си и политическа кариера, както и с два преврата. Неслучайно обаче ген. Владимир Стойчев е наричан „генерала на българския спорт“. Той участва в турнирите по конна езда не само през 1924 г., но и 4 години по-късно в Амстердам. След това е военно аташе на България във Франция и Великобритания от 1930, а през 1934 г. се връща у нас и е деен участник в организирания от Военния съюз опит за преврат от 19 май. На следващата година е уволнен от армията и е отстранен от Спортен клуб АС-23 заради този факт. Въпреки това участва и на „Хитлеровата олимпиада“ през ’36-а в Берлин, преди 8 години по-късно е да изиграе решаваща роля в осъществяването на Деветосептемврийския преврат.
След установяването на комунистическата власт у нас поема кормилото на АС-23 и на практика осъществява асимилацията на множество клубове под шапката на обединения „Чавдар“, който ще роди „Септември“ при Централния дом на войската, по-късно ЦСКА.
По-късно става председател на Върховния комитет за физкултура и спорт при МС. От 1952 г. до 1982 г. е председател на Българския олимпийски комитет, а до смъртта си през 1990 г. е негов почетен председател. Също през 1952 г. е избран за член на Международния олимпийски комитет, като остава в организацията до 1987 г.
