В религиите се казва, че Бог е създал човека, а то е тъкмо обратното. Човекът е създал бога като упование и надежда.
Това е един от емблематичните цитати от романа „Хайка за вълци“ – най-известното произведение на писателя Ивайло Петров.
Ивайло Петров е роден на 19 януари 1923 г. в село Бдинци, област Добрич.
Първият му сборник е „Кръщение“ (1953 г.), а с повестта „Нонкина любов“, която излиза на следващата година, той става изключително популярен.
Автор е на повече от 20 книги, повечето от които преиздавани многократно в България и чужбина: „
Несъмнено най-значителното му произведение е именно "Хайка за вълци“ (1982), който за броени години се превръща в класика и получава наградата на Съюза на българските писатели за 1986 година.
Творбите му са преведени на беларуски, китайски, монголски, немски, руски, японски, румънски, френски, полски, словенски и др.
Петров е лауреат на Голямата награда за цялостен принос в българската книжовна култура „Христо Г. Данов“ за 2002 г., на наградата „Златен век“ за принос в българската култура, на наградата „Йордан Йовков“ за 1990 г., на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (2002) и много други.
Почива на 16 април, 2005 г. на 82 г.
Ето и някои от известните цитати от „Хайка за вълци“ на писателя Ивайло Петров:
„И все съм се чудил какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот, трижди проклет да е! Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят“;
„Толкова несправедливост, толкова глад и болести, толкова човешки трагедии има на този свят, а вашият всемогъщ Бог седи горе със скръстени ръце и гледа сеир. Иди, та му вярвай след това”;
„Двама сина и две дъщери, та един не дойде да хвърли шепа пръст на гроба му. Тоз не получил навреме телеграмата, онзи бил в командировка… А кога трябваше да делят къщата и двора, всички пристигнаха наведнъж. Изпокараха се, дорде поделят и последната керемида“
„Сърба ракия и пафка цигари като гювендия, пък едни дивотии плещи, да те е срам да я слушаш. Рекохме си с бабата, на̀, сетили се за нас, а пък те, от дума на дума, взеха да ми врънкат да продам половината от двора и да им дам паричките“.
