Рилке е роден в Прага, но е смятан за австрийски поет, понеже пише главно на немски в пределите на старата Австро-Унгарска империя. Израства в семейството на чиновник от железопътното ведомство с провалена военна кариера. По желание на честолюбивата си майка Рилке години наред е възпитаван като момиче, носи женски дрехи и прически. След раздялата на родителите му, по настояване на бащата като противовес прекарва пет години във военно училище, където се чувства смазан физически и психически.
Рилке следва в Търговската академия в Линц, а после записва философия, право и история на изкуството в университетите в Прага, Мюнхен и Берлин. Останалата част от живота му преминава в непрекъснати странствания из Италия, Испания, Франция, Дания, Швеция и Швейцария. Сред тях особено значение има пътуването му до Москва, където многократно се среща с Лев Толстой.
Умира на днешния ден през 1926 година. Последните си години Рилке проживява в Швейцария, където приятели му предоставят една кула в така наречения „Замък Мюзо“. Там поетът, вдъхновен от лириката на близките му Пол Валери и Андре Жид, пише стихове предимно на френски, някои издадени след смъртта му. Умира от левкемия и е погребан в двора на старата църква в Рарон сред Бернските Алпи. На надгробната му плоча е издълбана епитафия, сътворена от самия Рилке.
В своята младост Рилке всяка Коледа завършва по една стихосбирка – така публикува книгите „Живот и песни“ (1894), „Жертва на ларите“(1895), „Увенчан от сънища“ (1896) и „Пред Рождество“ (1897), които в 1903 г. обединява в сборника „Първи стихотворения“. В началото на новото столетие Рилке издава стихосбирката „Книга на образите“ в четири части (1902 – 1906).
В Париж той става секретар на скулптора Огюст Роден, който му оказва силно влияние със строгостта на формата, конкретността и експресивността на пластиките си. Във френската столица Рилке създава стихосбирката си „Часослов“, посветена на писателката Лу Андреас-Саломе, близка негова приятелка до края на живота му. Публикува и сборника „Нови стихотворения“, както и книгата „Реквием“. След тежка душевна криза, от която се избавя едва с написването на романа „Записките на Малте Лауридс Бриге“.
Рилке заминава за Северна Африка, а после за две години се установява като гост на княгиня Мари фон Турн унд Таксис в старинния замък „Дуино“ на Адриатическото крайбрежие – там започва да пише прочутите си „Дуински елегии“ и замисля цикъла „Сонети към Орфей“, негова поетическа изповед.
През 1919 г. в Стара Загора излиза в библиотека „Везни“ прочутата младежка творба на Райнер Мария Рилке „Песен за любовта и смъртта на корнета Кристоф Рилке“ (създадена през 1899 г. и публикувана в завършен вид през 1906 г.) в превод на Гео Милев. Българският поет, усвоил от Пенчо Славейков идеите на „европеизма“, насочва вниманието към голямото творчество на австрийския символист, когото той определя като „естет, майстор на формата“. През 1921 г. в София са отпечатани Рилкевите „Записки на Малте Лауридс Бриге“. На следващата година Гео Милев издава своята „Антология на жълтата роза – лирика на злочеста любов“, и в нея е включил стихотворението на Рилке „Молитва на девиците“.
Порасналият интерес към света на Рилке след Втората световна война довежда до най-крупното му представяне през 1979 г. с един том „Лирика“ в поредицата „Световни поети“. Сборникът включва 130 творби на Рилке, подбрани от Венцеслав Константинов.
Представяме ви избрани цитати на изтънчения автор:
Остави всичко да ти се случва: любовта и ужасът. Продължавай нататък, никое чувство не е окончателно.
Любовта е това: две самоти, които се срещат, пазят се една друга и се приветстват.
Всички дракони в живота ни може би са принцеси, които само чакат да ни видят да действаме – поне веднъж, – красиво и смело. Всичко, което ни плаши, може би в дълбоката си същност е нещо безпомощно, което иска любовта ни.
Вярвай в любовта така, сякаш е наследство, което само чака да го получиш, вярвай още, че в тази любов има сила и блаженство, тъй голямо, че колкото и надалеч да решиш да стигнеш по пътя си, няма да ти се налага да прекрачваш пределите му.
Ето на какво ни учат вещите: да падаме, търпеливо да се доверяваме на тежестта си. Дори на птицата ѝ се налага да го прави, докато се научи да лети.
Когато златото е в планината и ние сме изтърбушили дълбините ѝ, за да стигнем до него, а накрая сме се отказали, то ще бъде извадено на бял свят от реката, която копае в тишините на камъка.
Красотата не е друго, освен начало на ужаса.
Бъди търпелив към всичко, което е останало без отговор в сърцето ти, и се опитай да обичаш самите въпроси.
Животът е по-тежък от тежестта на всички неща.
