Мъката на семейство Качорини е скрита зад дървената порта на дома им в разложкото село Горно Драглище. На вратата на улица “Първа” №14 винаги е залепен некролог на загиналия на 27 декември 2003 г. в Кербала техен син Георги Качорин, който остана завинаги на 29 г Бай Христо и леля Радка всяка година сменят жалейката с името на своята рожба.
Заедно с Георги в Кербала намериха смъртта си още четирима наши рейнджъри – лейтенант Николай Саръев, сержант Антон Петров, старши сержант Иван Инджов, редник Свилен Киров. Роденият на 8 март 1974 г. командир на рота Георги Качорин бе произведен посмъртно в звание майор със заповед на тогавашния министър Николай Свинаров и отличен със знак “За вярна служба под знамената” – I степен.
Навръх датата, на която се навършват 12 години от трагичната му гибел – 27 декември, към гробищния парк на Горно Драглище поемат родителите на Георги. С тях не е големият им син Иван. 44-годишният мъж живее със семейството си в Пловдив, посрещнал гости за празниците и не могъл да дойде до родното си селище.
„Сами сме тази година. Не ни се обадиха колеги на Георги, че ще пристигнат. Друга година идваха по няколко души, за да почетат паметта му. Времето не лекува само нашата болка. Другите позабравят, нормално е. Но нашата болка ще е до живот. Ще запалим свещи, ще се поклоним пред паметта на нашия герой. Болкта е огромна, но животът продължава”, казва Христо Качорин.
Той не крие, че вече 12 години за него и съпругата му Коледа не е време за радост, а за мъка и болка. С настъпването на Рождество Христово бай Христо и леля Радка започват да стягат не празник, а помен на своя син – герой. 69-годишният мъж посрещнал гости в петък за своя имен ден, дошли да го уважат роднини, близки и комшии.
„Няма как, макар сърцето ми да не може да се радва. Скоро се чухме с внучката ни, дъщерята на Георги – Радослава. Вече е на 16 години, прекрасно момиче е. В нея като в огледало виждаме сина си. През лятото ни гостува заедно другата внучка, щерката на Иван – Мария, която е на 7 години. Те са ни утехата, упората, радостта”, споделя бай Христо.
Той и съпругата му често плачат за жертви на други трагедии. Бащата още не може да проумее как контингентът ни отишъл в Ирак като на сватба – без превантивни и защитни мерки срещу атентати. За него Георги е загинал за интересите на САЩ, а не на България. “Така е трябвало да стане, опитахме се да го разубедим да не ходи в Кербала, но за него да е военен беше призвание. Никой не го съди за избора му. Бе отличник и като ученик, и във военното училище. Беше на мисия в Босна и Херцеговина, на обучение в САЩ. Винаги е бил сред първите, сам избра пътя си на военен”, твърди бай Христо. Георги никога не се оплаквал, а винаги ги успокоявал да не се тревожат за него.
„За едното нищо загинаха децата ни. Станаха курбан”, тези думи се отронват от устата на леля Радка. И пак мълчи. Мълчанието звучи по-страшно от каквито и да е обвинения. Съпрузите не спират да се питат трябвало ли е децата на България да са в Ирак. “Нека всички хора са живи и здрави, да посрещнат добре
Нова година. На всички желая успех в живота. Преди всичко здраве, другото се постига. И да има мир по целия свят”, пожелава на всички българи Христо Качорин, който 14 години е бил кмет на село Горно Драглище.
